Преоткриването къде е не будеше удовлетворение. Преоткриването кой е самият той бе още по-лошо. Младият Нимандър Голит не беше нищо повече от пристъп на спомени, притъпени от низ запомнени усещания — красива жена, издъхваща в прегръдката му. Друга жена, издъхваща под дланите му, лицето й потъмнява като буреносен облак, който не може да се разпръсне, очите й се изцъклят, а ръцете му продължават да стискат. Ритащо тяло, запокитено във въздуха, излита с трясък през прозорец и изчезва в дъжда.
Вериги можеха да се въртят цяла вечност, брънки да лъсват, изпълнени с нещо като живот. Изтъркани ботуши можеха да се тътрят напред, един след друг, като остриета на ножици. Обещания можеше да се изричат, съгласия да се налагат като подута длан, натикана в тясна ръкавица. Всички можеха да устоят, облечени в своята увереност. Или да чувстват, че тя ги тегли напред като вятър, който знае накъде отива. Всички можеха да жадуват за топлина в тази прегръдка.
Ала това бяха празни неща, подскачаха пред очите му като кукли на заплетени конци. Щом се пресегнеше да разплете тези конци, да придаде смисъл на всичко това, те се отдръпваха, вечно недостижими.
Скинтик, който сякаш бе готов да се отзове с усмивка на всичко, крачеше до него, на половин стъпка напред. Нимандър не можеше да види достатъчно добре лицето на братовчед си, за да разбере как е приел Скинтик тъмнината, разпростряла се вечно пред тях. Но щом тази непроницаема бездна започна да чезне и напред изникнаха някакви борове, братовчед му се извърна с определено крива усмивка и каза:
— Не беше чак толкова лошо. — Всяка дума прозвуча като лъжа, сякаш се наслаждаваше да се подиграва със себе си.
Влажен въздух вече се вихреше около тях, хладен в милувката си, а стъпките на Клип се бяха забавили. Когато се обърна, видяха колко е изтощен. Халките се завъртяха веднъж на верижката в ръката му, после се изпънаха рязко.
— Ще лагеруваме тук — каза той хрипливо.
Някаква предишна битка беше направила бронята и дрехите на Клип на дрипи, със стари петна от кръв по тъмната кожа. Толкова много рани, че ако бяха нанесени наведнъж, би трябвало да го убият. Малко от това бяха видели в онази нощ на улицата във Втори девичи форт, когато ги бе призовал.
Нимандър и Скинтик загледаха родствениците си, докато сядаха по меката горска глина, всеки където стоеше, с празни очи и опустошени. „Да, обясненията са ефимерни. Те са мечът и щитът на атаката, а зад тях се крие мотивът. Обясненията целят да намерят слабостта, а от използването на слабостта идва отстъплението и възможността за абсолютно поражение.“ Тъй беше писал Андарист преди много време, в трактат, наречен „Бой и договаряне“.
Скинтик, чието издължено шутовско лице бе изпито от умора, дръпна Нимандър за ръкава, посочи му с брадичка и тръгна настрани през дърветата. След миг Нимандър го последва.
Братовчед му спря на трийсетина крачки от импровизирания бивак и седна.
Нимандър се настани на мократа земя срещу него.
Слънцето бе започнало да се издига, цедеше светлина през сумрака на леса. С нея дойде и смътният мирис на морето.
— Вестител на Майката Тъма — рече тихо Скинтик, сякаш отмерваше тежестта на думите. — Смъртен меч. Дръзки титли, Нимандър. Ами, мислех си за по една и за нас двамата — нямах с какво друго да си запълня ума в това безкрайно вървене. Скинтик, Слепия шут на Дома Мрак. Харесва ли ти?
— Ти не си сляп.
— Нима?
— За какво искаше да говорим? — попита Нимандър. — Не за глупави титли, предполагам.
— Зависи. Този Клип гордо утвърждава своята, в края на краищата.
— Не му ли вярваш?
Полуусмивка.
— Братовчеде, малко неща има, в които наистина вярвам. Освен оксиморонния факт, че уж интелигентни хора като че ли изпитват наслада това да са глупави. За това виня хаотичната гмеж от чувства, които поглъщат разума тъй както водата поглъща сняг.
— Чувствата са рожба на истински мотивации, все едно дали тези мотивации са съзнателни, или не — отвърна Нимандър.
— Човекът помни това, което чете. Което го прави определено опасен, да не говорим, че и досаден понякога.
— Какво ще обсъждаме? — попита Нимандър малко раздразнено. — Може да претендира за каквато си поиска титла — ние нищо не можем да направим по въпроса, нали?
— Можем да избираме да го следваме ли, или да не го следваме.
— Дори за това е твърде късно. Последвахме го. В Куралд Галайн, а сега и тук. А и в бъдеще, до самия край на пътуването.