— За да се изправим пред Аномандър Рейк, да. — Скинтик махна към обкръжаващия ги лес. — Или можем просто да се махнем. Да оставим Клип на драматичното му разчистване на сметки със Сина на Тъмата.
— Къде ще отидем тогава, Скинтик? Та ние дори не знаем къде сме. Кое селение е това? Какъв свят се простира отвъд тази гора? Братовчеде, нямаме никъде, където да отидем.
— Никъде и навсякъде. При тези обстоятелства, Нимандър, първото води до второто, като посягането към врата, за която всички вярват, че е залостена, заключена здраво, но ето, отваря се широко само при допир. Никъде и навсякъде са състояния на ума. Виждаш ли тази гора около нас? Тя преграда ли е, или десет хиляди пътеки, водещи към загадка и чудо? Каквото и да решиш, самата гора остава непроменена. Не се преобразява, за да угоди на решението ти.
— И къде е шегата в това, братовчеде?
— Смях или плач, това са просто състояния на ума.
— И?
Скинтик извърна поглед назад, към бивака.
— Намирам Клип за… забавен.
— Защо ли това не ме изненадва?
— Сътворил си е един величав, грандиозен миг, мига, в който накрая застава лице в лице срещу Сина на Тъмата. Чува войнствена музика, тътена на барабани или воя на рогове, понесли се около високата кула, където несъмнено ще се състои съдбовната им среща. Вижда страх в очите на Аномандър Рейк в отговор на собствения си гняв.
— Тогава е глупак.
— Ние младите обикновено сме глупаци. Трябва да му го кажем.
— Какво да му кажем? Че е глупак?
Усмивката на Скинтик леко се разшири. Той отново срещна погледа на Нимандър.
— Нещо по-изтънчено, предполагам.
— Например?
— Лесът не се променя.
Нимандър извърна очи и примижа към сивотата на утрото, към нишките мъгла, загърнали глезените на дърветата. „Тя издъхна в прегръдката ми. После Андарист умря, на камъните с изтекла кръв. А Фаед я издърпаха от ръцете ми. И я хвърлиха през прозореца, за да умре долу. Срещнах погледа на убиеца й и видях, че я е убил… заради мен.“
„Лесът не се променя.“
— Има неща — заговори тихо Скинтик, — които си струва да се обмислят, Нимандър. Ние сме шестима Тайст Андий, и Клип. Тъй че седем. Където и да сме сега, това не е нашият свят. И все пак, сигурен съм, той е същият свят като онзи, който сме опознали, толкова, че да мислим дори за него като за свой. Светът на Дрифт Авалий, нашият първи остров затвор. Светът на Малазанската империя, адюнкта Тавори и Острова, който беше вторият ни затвор. Същият свят. Може би точно тук е същата земя, където чака Аномандър Рейк — защо трябва Клип да ни води през Куралд Галайн до някакво място далече от Сина на Тъмата? Бихме могли да го намерим на една левга ей натам през тази гора.
— Защо не през предната му врата?
Скинтик се усмихна доволно.
— Всъщност защо не? Все едно, Аномандър Рейк няма да е сам. Ще има други Тайст Андий с него. Общност. Нимандър, спечелили сме си такъв дар, нали?
При тези думи на Нимандър му се прииска да заплаче. „Аз не съм спечелил нищо. Освен укора. Осъждането. Презрението на всеки от тях. На самия Аномандър Рейк. Заради всичките ми провали общността ще ме съди, и толкова.“ Самосъжалението го притегли още по-далече, но той се отърси от него. Заради тези, които го следваха, заради Скинтик и Десра, Ненанда, Кедевис и Аранта, да, можеше да им даде този сетен дар.
Дори нямаше да го даде той, а Клип. „Клип, узурпаторът ми.“
— И тъй, връщаме се към началото — най-сетне отрони той. — Ще вървим след Клип, докато той ни отведе при народа ни.
— Май си прав — отвърна Скинтик, останал като че ли доволен от затворилия се кръг на разговора, сякаш нещо наистина бе постигнато, макар Нимандър да не можеше да си представи какво.
Птича песен разбуди небето за светлина, топлина с мирис на горска плесен се вдигна във въздуха с тихия лъх на хумуса. Въздухът ухаеше, невероятно чист. Нимандър потърка лицето си, после видя как бадемовите очи на Скинтик се изместиха над рамото му и се обърна, щом прекършената клонка в сухите листа възвести, че някой иде.
— Ела при нас, братовчедке — повиши глас Скинтик.
Аранта се движеше като изгубено дете — боязлива и неуверена. С ококорени очи — както винаги, щом се събудеше за външния свят. Пристъпи плахо напред.
— Не можах да заспя — промълви. — Ненанда разпитваше Клип за какво ли не, докато Десра не му каза да се махне.
Скинтик повдигна вежди.
— Десра? Вече дебне Клип, така ли? Е, единствената ми изненада е, че е чак сега — не че имаше много шанс в Куралд Галайн.
— Ненанда успя ли да получи обяснение от Клип къде сме? — попита Нимандър. — И колко път още трябва да извървим?
Тя продължи боязливо към тях. Приглушената утринна светлина й придаваше вид на същество, изваяно от обсидиан и сребро, дългата й черна коса искреше, черната й кожа бе сякаш смътно запрашена, сребристите й очи намекваха за желязо, което тъй и не се издаваше. „Като някоя богиня на надеждата. Но чиято единствена сила се крие в оптимизъм, неподвластен на поражение. Неподвластен на всякаква реалност всъщност.“