Какво пък, справял се беше и с по-лошо.
Останал сам, след като Аранта се беше заскитала някъде и сигурно вече се бе изгубила, Ненанда, Десра и Кедевис най-сетне бяха заспали, а Нимандър и Скинтик бяха някъде из горите — за да обсъдят безспорно някакви важни решения за неща, засягащи само тях, — Клип отново отпусна верижката с пръстените, увита около ръката му. Чу се тих звън, щом двата пръстена се събраха и всеки бавно се завъртя, обратно един на друг в доказателство за силата, която таяха в себе си. Миниатюрни портали, които се появяваха и изчезваха, и след това отново се появяваха, побрани в студения метал.
Сътворяването им бе погълнало повечето сили на Андий, обитаващи подземната твърдина на някогашната Андара. И бе оставило родствениците му, както се оказа, фатално уязвими за ледерийските врагове. Какофонията от души, обитаващи тези пръстени, вече бе единственото, останало от онези хора, жалкото му семейство от саможивци. И бе под негов контрол.
Понякога, дори когато нещата сякаш не тръгваха по план, се оказваше, че Клип жъне облаги.
„Доказателство, че съм избран, да.“
Верижката се разлюля, пръстените се вдигнаха нагоре и навън. Завъртя се с вой, като риданията на хиляда пленени души, и Клип се усмихна.
Пътят от Ожулената кръчма обратно до Новия дворец заобикаляше покрай развалините на голямата крепост, чието рухване бе довело до края на Панион Домин. Неосветена и вече загърната във вечен сумрак, грамадата отломки от черен камък все още миришеше на огън и смърт. Нащърбеният ръб на този срутен монумент се падаше вляво от Спинок Дурав, докато той вървеше по улицата, наречена сега Зигзаг по бордюра. Напред и леко вдясно се издигаше Драконова кула и той усещаше пурпурните очи на Силана, вторачени в него от огромната височина. Погледът на един Елейнт никога не беше доброжелателен, колкото и да бяха свикнали Тайст Андий на Рейк с присъствието на Силана.
Спинок си спомняше много добре последните няколко пъти, в които бе видял развихрилия се дракон. Пламъците изригваха през Леса на Мот и се сипеха като потоп с оглушителен трясък, който заглушаваше всеки предсмъртен вик, докато измираха безброй невидими същества. Сред тях навярно и шепа от Пурпурната гвардия и поне десетина от Нередовните на Мот. „Като да избиваш мравки с брадва.“
Сред това от самото ядро на този огнен вихър нагоре изплющя злокобна магия и удави Силана в искряща вълна. Гръм разтресе въздуха — драконовият писък на болка. Огромният звяр се загърчи, разцепи небесата да се изтръгне и след това, повлякъл след себе си ивици кръв, полетя обратно към Лунния къс.
Спомняше си гнева на Аномандър Рейк и как той можа да го задържи в погледа си като демон, окован в собствената си воля, как стоеше неподвижен, докато изговаряше със спокоен, почти отегчен тон една-единствена дума. Едно име.
Коул.
И с това име, о, как лумна яростта в драконовите очи.
Там бе започнал тогава един лов. Лов, в който само глупак би пожелал да се включи. Рейк, затърсил най-гибелния чародей сред Пурпурната гвардия. Спинок си спомняше как в един момент стои на високата скална издатина на фасадата на Лунния къс, взрян в магическите бури, изпълнили половината нощно небе на север. Мълнии, гръмовният напад на рицаря през обвитото в пушеци небе. Зачудил се беше тогава дали светът не е на ръба на пълния си разпад и от дълбините на душата му се бе надигнала извратена, злокобна мисъл. Отново…
Когато велики сили излезеха на бойното поле, нещата обикновено излизаха извън контрол.
Коул ли беше примигнал пръв, стъписан? Ниско наведен към земята, бягащ?
Или беше Синът на Тъмата?
Спинок се съмняваше, че изобщо ще го разбере някога. Такива въпроси не се задаваха на Аномандър Рейк. Някъде по-късно Тайст Андий бяха открили, че Коул отново е изпълзял на повърхността, този път в Даруджистан. И че причинява нови беди. Оставането му там се оказа благословено кратко.
Друга гледка със Силана, докато драконът поставяше капана за Джагътския тиран сред хълмовете Джадроуби. Още рани, още жестока магия. Кръженето над опустошената равнина. Петима Тайст Андий соултейкън, кръжащи около нея като врани, ескорт на орел.
Навярно беше сам, помисли си Спинок, в това безпокойство покрай съюза между Тайст Андий и Елейнт. Имало беше време, в края на краищата, когато Аномандър Рейк беше воювал срещу чистокръвните дракони. Когато тези същества се бяха изтръгнали от игото си под К’рул. Когато бяха опитали да си присвоят сила. Мотивът на Рейк да им се противопостави бе, както обикновено, неясен. Пристигането на Силана — много по-късно — беше поредното събитие, обвито в загадка.