Не, Спинок Дурав изобщо не бе възхитен от безкръвния поглед на Силана.
Стигна до сводестия вход на Новия дворец и се заизкачва по каменната рампа. Отвън нямаше никаква стража. Никога не беше имало. Бутна едното крило на двойната порта и влезе. Пред него се откри укрепен коридор, който щеше да изглежда неестествено тесен за човешките същества. Десет крачки навътре последва нов сводест проход, завършващ с просторна куполна зала с под от излъскано черно дърво, с вградени в него двадесет и осем кръжащи в спирала терондай на Майката Тъма, всички в черно сребро. Вътрешността на купола отгоре представляваше огледален образ. За Спинок тази почит към отвърналата се богиня беше необичайна, страшно неуместна дори.
О, мъдреците можеше да спорят кой точно се е отвърнал тогава, но никой нямаше да отрече ужасните последици от разделението. Дали това беше някакъв закъснял опит да се изцери древната рана? За Спинок такава идея изглеждаше необяснима. И все пак Аномандър Рейк лично бе поръчал терондай, Невидимото слънце с неговите безумно кръжащи лъчи от ониксов пламък.
Ако Куралд Галайн имаше ядро в проявлението на лабиринта в този свят, то беше тук, в тази зала. Но той не усещаше никакво присъствие, никакъв призрачен лъх на сила, докато вървеше по пода към витото костено бяло стълбище. Точно след първото завъртане горе се полюшваше кръг светлина от запален фенер.
Двама слуги — човеци — търкаха алабастровите стъпала. При появата му се отдръпнаха.
— Внимавайте, мокро е — промърмори единият.
— Изненадан съм — каза Спинок, докато подминаваше мокрото петно. — Изобщо не е нужно да чистите толкова. В този дворец живеят едва петнадесет души.
— Прав сте, господарю — отвърна мъжът.
Тайст Андий спря и погледна през рамо.
— Тогава защо изобщо си правите труда? Трудно мога да повярвам, че кастеланът ви е възложил тази задача.
— Не, господарю. Изобщо не ни е възлагал. Просто ни, ъъъ, доскуча.
Леко озадачен, Спинок продължи нагоре. Тези мимолетно живеещи същества понякога го озадачаваха.
Пътят до покоите, обитавани от Сина на Тъмата, бе дълъг и самотен. Ехтящи коридори, незаключени и неохранявани врати. Скромният персонал от писари и шепа бюрократи на кастелана работеше в кабинети на основния етаж. Готвачи, гладачи и перачи, поддържащите камините и свещниците слуги — всички те живееха и работеха на по-долните нива. Тук, на по-високите етажи, тъмнината властваше над един буквално пуст свят.
Спинок Дурав стигна до издълженото помещение срещу Нощната вода и завари господаря си там.
Беше с лице към кристалния прозорец, минаващ по цялата стена срещу Нощната вода, дългата му сребристобяла коса смътно сияеше на отразената от многостенния кристал светлина. Мечът Драгнипур не се виждаше никъде.
Спинок направи още три стъпки в залата и спря.
Без да се обърне, Аномандър Рейк попита:
— Играта, Спинок?
— Вие отново спечелихте, господарю. Но беше на ръба.
— Портата?
Спинок се усмихна кисело.
— Когато всичко друго изглежда загубено…
Аномандър Рейк може би кимна на това или пък погледът му, прикован някъде над вълните на Нощна вода, се измести надолу към нещо по-близко. Рибарска лодка или гривата на някой левиатан, издигнал се за миг от бездната. Тъй или иначе, въздишката, която последва, бе доловима.
— Спинок, стари приятелю, добре е, че се върна.
— Благодаря, господарю. Аз също съм доволен, че дойде краят на скиталчеството ми.
— Скиталчество? Да, мога да си представя, че си го приемал така.
— Изпратихте ме на един континент, господарю. За да открия хиляди истини на него, бе нужно… много скитане.
— Дълго мислих над подробностите в разказа ти, Спинок Дурав. — Рейк все още стоеше с гръб към него. — Стигам до един-единствен въпрос. Трябва ли да отида там?
Спинок се намръщи.
— Ассаил? Господарю, положението там…
— Да, разбирам. — Най-сетне Синът на Тъмата бавно се извърна, очите му, сякаш бяха отнели нещо от кристалния прозорец, блеснаха, след което помръкнаха като спомен. — Скоро, тогава.
— Господарю, в моя последен ден, на левга от морето…
— Да?
— Изгубих броя на онези, които убих, за да стигна до онзи пуст бряг. Господарю, когато нагазих в дълбините, толкова, че да ме скрият морските вълни, самият залив беше пурпурен. Фактът, че изобщо оживях пред лицето на онова, е…
— Неизненадващ — прекъсна го Аномандър Рейк с вяла усмивка. — Ако питаш своя господар. — Усмивката повехна. — Ах, но аз ужасно злоупотребих с уменията ти, приятелю.