Спинок не можа да се сдържи да не кривне глава и да отвърне:
— И тъй, позволено ми е да командвам войници от дърво и кост на зацапана с вино маса? Ден след ден мускулите ми омекват, амбицията се изцежда.
— Това ли наричаш заслужен отдих?
— Някои нощи са по-лоши от други, господарю.
— Като те слушам да ми говориш за амбиция, Спинок, ми напомняш за едно друго място, преди много, много време. Ти и аз…
— Там, където най-сетне научих своята съдба — каза Спинок без капка горчивина.
— Невидим от никого. Незасвидетелствани подвизи. Героични усилия, не спечелили нищо освен благодарността на едного.
— Едно оръжие трябва да се използва, господарю. Иначе ръждясва.
— Оръжие, с чиято употреба прекалиш, Спинок, затъпява, нащърбва се.
При тези думи плещестият Тайст Андий се поклони.
— В такъв случай, господарю, може би такова оръжие трябва да се остави настрана. Да се намери ново.
— Това време още не е дошло, Спинок Дурав.
Спинок отново се поклони.
— По мое мнение, господарю, няма момент в обозримото бъдеще, в който да трябва да заминете в Ассаил. Безумието, което цари там, изглежда доста… враждебно.
Аномандър Рейк го погледна замислено и кимна.
— Продължавай да играеш, приятелю. Грижи се кралят да побеждава. До… — И отново се обърна към кристалния прозорец.
Не беше нужно да довършва последното. Спинок се поклони за трети път, излезе от залата и затвори вратата.
Старият кастелан Ендест Силан бавно куцукаше по коридора. Щом видя Спинок, вдигна очи и попита:
— Вътре ли е нашият господар?
— Да.
Усмивката, с която отвърна старецът, не беше дар за Спинок, толкова напрегната бе, толкова изпълнена със скръб и срам. И макар може би Ендест да бе заслужил правото за първото чувство — могъщ някога маг, а днес безсилен, — нямаше право на второто. Ала какво можеше да каже Спинок, за да облекчи това бреме? Нищо, което да не прозвучи изтъркано. Може би нещо по-… язвително, нещо, което да уязви това самосъжаление?
— Трябва да говоря с него — каза Ендест и спря до вратата.
— Той ще го приеме с радост — отвърна Спинок.
Същата усмивка.
— Сигурен съм. — Замълча, погледна Спинок в очите. — Имам ужасно важна новина.
— Да?
Ендест вдигна мандалото.
— Да. Намерих нов снабдител на бели змиорки.
— Господар на това, Син на онова, все тая, нали? — Мъжът забели последната ивица кора от плода с ножа си и я хвърли на калдъръма. — Работата е — продължи той към приятелите си, — че дори не е човек, нали? Просто един от ония дърти чернокожи демони с мъртви очи като всички други.
— Голяма работа си в беленето на света, а? — рече вторият мъж на масата и смигна на третия, който досега не беше обелил и дума.
— Голяма работа съм в много неща — измърмори първият. Вече режеше парчета от плода, набождаше ги на върха на ножа и ги лапаше.
Сервитьорът се приближи да оправи фитила на фенера на масата и отново изчезна в сумрака.
Тримата седяха в един от новите улични ресторанти, въпреки че „ресторант“ беше може би твърде изискана дума за тази опърпана редица маси и всевъзможни дървени столове. Кухнята не беше нищо повече от нагодена кола и изпънат платнен покрив, под който едно семейство се суетеше около скарата, някогашна конска хранилка.
От четирите маси бяха заети три. Всичките от човеци — Тайст Андий нямаха навика да се хранят на публични места, още по-малко да се включват в небрежно бъбрене над димящи халби келик от Бастион, люта напитка, която ставаше все по-популярна в Черен Корал.
— Обичаш да говориш — изсумтя вторият мъж и посегна към чашата си. — С думи ров не се копае.
— Не съм само аз, дето го казва това — отвърна първият. — Всички го казват. Ясно е, че ако Господаря Син вземе, че умре, цялата тая тъмнина ще си иде и ще се върнем към нормалното, ден и нощ, както си му е редът.
— Няма гаранция за това — рече третият малко сънено.
— Ясно е, казах. Ясно. Пък ти ако не го разбираш, си е твой проблем, не наш.
— Наш?
— Точно тъй, да.
— Каниш се да му мушнеш това ножче в сърцето, а?
Вторият се изсмя дрезгаво.
— А бе, те може да живеят дълго — провлече първият. — Ама пускат кръв като всеки друг.
— Не ми казвай — рече третият, надвивайки прозявката си, — че ти си големият ум, измислил това, дето го говориш, Бъкч.
— Не съм — отстъпи Бъкч. — Но съм от първите, който даде дума, и се заклех.
— Кой е тогаз?
— Не мога да кажа. Не знам. Така ги организират тия неща.
Вторият се почесваше по четинясалата брадичка.
— Виж, не е като да са милион, нали? Ами че половината възрастни между нас бяхме войници в Домина, че и преди това. И никой не ни обра оръжията и бронята, нали така?