— Още по-големи глупаци значи — закима Бъкч. — Такава наглост! Трябва да си платят за това, викам аз.
— Кога е следващото събрание? — попита вторият.
Третият се размърда, както се беше отпуснал в стола си.
— Тъкмо тръгваме за него, Харак. Искаш ли да дойдеш с нас?
Щом тримата станаха и си тръгнаха, сиърдоминът допи останалото от келика, изчака още няколко мига и се надигна. Загърна наметалото около себе си, бръкна под него и разхлаби меча в ножницата.
После тръгна уж на север. Затвори очи и тихо изрече молитва. С небрежна походка пое общо взето в посоката, накъдето бяха тръгнали тримата.
Високо от кулата червените очи на дракона гледаха всичко, призмите им отразяваха сцени от всяка улица, всеки проход, суматохата по пазарите, жените и децата, излезли на плоските покриви да окачват пране, минувачите между сградите. В драконовите очи градът кипеше.
Някъде отвъд Нощ слънцето отприщваше нагло, неудържимо горещо утро. Придаваше форма на пушеците от огнищата в набързо стъкмените биваци покрай разровените черни пътища, лъкатушещи от север — поклонниците прииждаха в несекващи потоци; после огря и ярко златното влечуго от прах, повлечено от ветровете чак до Голямата могила.
Най-бедните носеха раковини, събрани по брега, лъскави камъчета или дрънкулки от сурова мед. По-заможните носеха накити, отрупани с драгоценни камъни оръжия, коприна и делантайнски лен, сребърни и златни даруджистански консули, плячка, събрана от трупове по бойни полета, кичури коса от тачени близки и измислени герои и безброй други скъпоценни вещи. Вече бяха само на ден път от Голямата могила, заплахата от разбойници и крадци бе изчезнала и поклонниците пееха и крачеха към огромния, ниско надвиснал облак мрак на юг.
Под огромната пълна със съкровища могила — всички го знаеха — лежаха тленните останки на Избавителя.
Опазени вовеки веков от Нощ и нейните безмълвни стражи.
Влечугото от прах пълзеше към място на спасение.
Сред ривите на Северен Дженабакъз имаше една поговорка. Човек, който разбужда влечугото, е човек без страх. Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.
Силана чуваше песните и молитвите им.
И гледаше.
Понякога смъртните наистина забравяха. Понякога на смъртните трябваше… да се напомни.
3.
В тази утрин, тъй ясна и свежа с топлия ветрец, лъхащ откъм езерото, имаше много пристигащи. Беше ли един град живо същество? Имаше ли очи? Можеха ли сетивата му да се разбудят грейнали от допира на стъпки? В тази прекрасна утрин гледаше ли и Даруджистан онези, които вперваха поглед към него? Пристигащи, знатни и скромни, стъпки по-тихи от шепот, докато други тръпнеха до самите кости на Спящата богиня. Бяха ли тези неща туптежът на сърцето на града?
Но не, градовете нямат нито очи, нито други някакви сетива. Дялан камък и втвърден гипс, греди и фасади с корнизи, градини зад високи зидове и лениви езерца под ромолящи фонтани — всичко оставаше безчувствено за разхитителното оживление на обитателите на града. Един град не може да изпита глад, не може да се вдигне от сън, нито дори да се обърне неспокойно в гроба си.
Оставете тези неща тогава на един дребен закръглен мъж, седнал на маса в дъното на хана „Феникс“ в разгара на щедра закуска — да спре за миг с уста, пълна с лепкав ябълков сладкиш, да се задави. Оцъклил очи, с почервеняло лице, след това да избълва пая през масата направо в лицето на покрусената след снощното пиянство Мийзи, която, вече оплескана с въпросния пай, който беше изпекла предния ден, просто вдигна помътен поглед и изгледа хъхрещия мъж срещу себе си с очи на влечуго.