— Кънтящи разкрития предстоят, драгоценни приятелю. Круппе обещава.
Малът отново изсумтя. После се обърна и закрачи към вратата и ескорта си, който стоеше усмихнат, скръстил мускулести ръце.
Круппе ги погледа, докато излязоха — не бяха ли чудесна двойка?
Мийзи се смъкна на освободения от Малът стол и измърмори:
— Контракт на Гилдията. Би могло да е просто някаква имперска чистка, знаеш ли. Ново посолство имат в края на краищата. Може някой да е чул за малазански дезертьори, които въртят кръчма тук. Дезертирането се наказва със смърт, нали така?
— Твърде голям риск, мила Мийзи — отвърна Круппе, извади копринената си кърпа и попи потта по челото си. — Малазанската империя, уви, си има своите убийци, от които двама са в наличност в ижеспоменатото посолство. При все това по всичко е видно, че снощният опит за покушение е направен от Ръка на гилдията на Крафар. — Вдигна дебел показалец. — Мистерия е този, които иска смъртта на безобидни малазански дезертьори, но не задълго мистерия, о, не! Круппе ще открие всичко, което трябва да се открие!
— Чудесно — рече Мийзи. — Сега открий консула, Круппе. За бутилката.
Круппе въздъхна, хвана малката вързана на колана му кесийка, порови вътре, после вдигна вежди втрещен.
— Прескъпа Мийзи, още едно откритие…
Скорч навъсено гледаше оживеното пристанище.
— Рибарските лодки са, връщат се. Няма ник’ъв смисъл да се мотаме тука, Леф.
— Който бяга, идва тук рано — изтъкна Леф, докато огребваше с ножа си пресноводната мида, която си бе купил преди малко. Лапна късче бяло лъскаво месо. — Ще чакат първите кораби от Гредфалан. Преди обед, нали? Новите шлюзове в Давран я направиха редовна цялата тая работа, предсказуема един вид. Ден да мине през тях, с едно свиване до Гредфалан, през нощта там и на заранта е тука. Отчаяните хора се редят първи, Скорч, щото са отчаяни.
— Мразя да седя някъде, където краката ми трябва да висят — оплака се Скорч и помръдна неловко върху камарата щайги.
— Гледката е добра. Ей сега ще се кача при тебе.
— Не знам как го ядеш т’ва. Месото трябва да има кръв в него. Месо без кръв не е месо.
— Месце си е то.
— Има очи на краищата на пипалата и те гледа как му късаш тялото — виж как се въртят, следи ти устата, всяка глътка ти следи! Гледа те как го ядеш!
— Е, и к’во?
Облаци чайки се разпищяха над ниските кейове, където рибарите трупаха кошове със сребруша по хлъзгавия камък, разшетаха се деца, с надеждата, че ще ги наемат да нижат гърчещата се риба на връзки за продавачите, преди да е почнал сутрешният пазар. Сивогърби джадроубски котки, подивели от хиляди поколения, заскачаха от засада да трепят чайки. Завихриха се яростни битки, разхвърчаха се пера, разлетяха се туфи котешка козина.
Под вътрешните кейове старици газеха в тъмното и събираха с дълги криви куки малката, дълга колкото длан сребруша, успяла да се провре през кошовете и да се изсипе на искрящ дъжд, докато рибарите носеха улова на брега. Където жътвата беше слаба, дъртите вещици прилагаха зъбатите железа една спрямо друга.
Скорч ги виждаше от мястото, където седеше, мъгляви фигури, които щъкаха насам-натам и мушкаха с куките във вечния сумрак.
— Заклех се никога повече да не ям нищо от това, дето бълва езерото — замърмори той. — Бабичко небесна — добави шепнешком, — помня ги ония белези и дупки по мършавите ти ръце. Помня ги, затуй се заклех.
— Какво каза? — попита Леф отдолу.
— Нищо. Само че си губим времето…
— Търпение, Скорч. Списък ни дадоха. Набутахме се в беля. Не чухме ли, че Брокул може да се опита да духне?
— Тука е адско гъмжило, Леф.
— Трябва само да гледаме опашките, дето се заформят.
— Никакви опашки няма, Леф.
Леф захвърли раковината зад ъгъла на езерната стена и тя издрънча долу върху десетте хиляди други.
— Още няма. Скоро ще има.
Точно след кръстопътя при Урс останките от кервана поеха към Южна Скръб. Пастири и каменоделци, запътили се към Гарваново, се отдръпваха встрани от пътя, спираха и зяпваха четирите овъглени и димящи търговски фургона, които изтрополяваха покрай тях. По един кон в стъкмен от каквото попадне хомот се напъваше пред всеки.
От обичайната група охранници, които можеше да се очакват дори за толкова малък керван, какъвто беше този, се виждаше само един, отпуснат в джадроубско седло и почти напълно скрит под прашното наметало с вдигната качулка. От прорезите в избелелия кафяв плат над раменете му стърчаха изтърканите дръжки на два меча. Кожените ръкавици, покриващи отпуснатите му на високия рог на седлото ръце, бяха зацапани и опърпани и оголваха за този, който можеше да погледне по-отблизо, кожа, татуирана почти до плътно черно.