От сянката под качулката две странно котешки очи се бяха приковали в пътя напред.
Първите съборетини на Южна Скръб се появиха в утринната мъгла като раздърпани гнезда на някакви огромни лешояди от двете страни на черния път. От цепнатини и дупки в наклонените зидове надничаха влажни очи и зяпваха трополящия покрай тях керван.
Скоро навлязоха сред гъмжилото от улички и тълпите бежанци по тях. Вдигаха се като призраци от сенките и извисяваха немощни гласове да изпросят някоя монета или храна. Малко кервани, идващи от юг, избираха този маршрут към Даруджистан, тъй като пътят през бедняшките квартали на града беше тесен и лъкатушещ. А тези, които се окажеха недостатъчно защитени, можеха да станат жертва на жестоката и отчаяна нужда, която напираше от всички страни.
На стотина крачки все още на юг от главния път, наречен Скръбта на Джатем, такава съдба като че ли щеше да сполети и този окаян керван с неговата еднолична охрана.
Когато няколко чифта мръсни ръце се запротягаха, за да се вкопчат в спиците на колелетата на фургона, а други докопаха ремъците на конете, закачуленият мъж погледна назад към усилващата се дързост на гладната тълпа и дръпна юздите. И сякаш наедря, когато се изправи в седлото.
Десетина чифта очи се впиха в него — крадливи, хитри и все по-дръзки. Един дрипльо се метна на капрата до водача на първия фургон. Когато стисна коларя за рамото и го обърна рязко, качулката се смъкна назад.
И откри съсухреното лице на мъртвец. Почти оплешивялата посивяла глава се завъртя, очните кухини се спряха върху дрипльото.
Той изпищя и скочи от фургона, а самотният пазач на кервана посегна над раменете си и извади два криви меча с широки железни остриета, нашарени на снопове черни и оранжеви нишки. Качулката му се смъкна и оголи широко лице, татуирано по същия начин, устата зейна и оголи дълги кучешки зъби — пазачът се усмихваше. Нищо весело нямаше в тази усмивка, само закана.
Това се оказа достатъчно за тълпата. Разпръснаха се с вой и писъци.
Четирите фургона и самотният им пазач продължиха по пътя си.
Стигнаха Скръбта на Джатем, вляха се в гъстия поток, който се влачеше към градската порта, и охранникът прибра мечовете си в ножниците.
Трупът, който караше предния фургон, сякаш не беше склонен да покрие отново главата си и много скоро се сдоби с ескорт от три свадливи, пляскащи с криле и грачещи врани, които се сбиха за място върху посивялото му теме. Докато керванът стигне до портата, коларят вече се бе накичил с една врана на главата и по една на всяко рамо; и трите късаха ивици съсухрена плът от лицето му.
Стражът на портата пристъпи напред и примижа към пазача, щом той дръпна юзди под арката.
— Грънтъл? От битка ли идваш, човече? Това керванът на Сирик ли е… Богове подземни! — Последният вик издаде, че стражът е открил що за същество кара първия фургон.
— Просто ни пусни — изхриптя Грънтъл. — Нямам настроение за повече от един разговор, а той е за Сирик. Вече се е преместил в новото имение, нали?
Стражът кимна, беше пребледнял. Отстъпи назад и Грънтъл подкара отново.
Пътят до имението на Сирик се оказа благословено кратък. Покрай Деспотския барбикан, после наляво, покрай хълма Високи бесилки и до прясно варосания зид и широката сводеста порта, водеща в двора на търговеца.
Сигурно вече бяха чули за пристигането им, защото самият Сирик бе излязъл да ги посрещне, защитен от утринното слънце под слънчобрана в ръцете на един слуга. Около него се бяха събрали няколко мъже от личната му охрана. Лицето на търговеца посърна, като видя само четири фургона да влизат с трополене в двора. Проклятия се разнесоха из прашния въздух от устите на стражите, щом видяха първия колар, чиято врана в средата реши да размаха криле, за да се закрепи в мига, в който той дръпна юздите и спря фургона.
Грънтъл спря коня си и бавно се смъкна от седлото.
Сирик безпомощно размаха ръце.
— Но… но…
Грънтъл разтвори наметалото, за да видят ризницата му; черните железни брънки бяха осеяни с дупки и петна засъхнала кръв.
— Разбойници от Дуелл — избоботи и се ухили.
— Но…
— Разплатихме се добре — продължи Грънтъл и изгледа с присвити очи стражите зад търговеца. — Ако беше пуснал още няколко от фукльовците си тука, щеше да е още по-добре. Бандата беше голяма, стотина вресливи диваци. Подпалиха другите фургони още докато ги плячкосваха. Тъпаци.
Нашареният с белези капитан на охраната на Сирик пристъпи напред и огледа навъсено фургоните.
— Стотина, викаш? Срещу какво, осем стражи под твоята команда, а, Грънтъл? Ти за идиоти ли ни взимаш? Сто разбойници от Дуелл и нямаше да си тук.