— Виж ти. И как смяташ да го направиш това?
— Оставете подробностите на мен, Скорч. Просто за да си останете невинни с Леф. Значи аз съм много в края на онзи списък. Би трябвало да съм, защото минаха години. Това означава, че никой не очаква да ме види, нали? Дайте ми една нощ, само една, само това искам. Може да се срещнем пак тука, по същото време утре. Няма да бягам от вас двамата, обещавам.
— Май ни мислиш за идиоти — каза Леф.
— Чуйте ме. Щом си изчистя дълга към Гареб, мога да ви помогна. С оня списък. Кой е по-добър от мене в такива работи?
Лицето на невярващия Скорч се изопна, очите му се опулиха. Той облиза устни и се спогледа с Леф.
Торвалд Ном забеляза това и кимна.
— М-да, вие двамата сте в беда, ясно. Тия списъци съсипват всички, които се захващат с тях. Трябва да ви кажа, удивен съм, и да, дълбоко разочарован, че ви заварвам затънали така дълбоко, след като ви оставих. Богове, ако знаех, щях да помисля дали да не остана…
Леф изсумтя:
— Е, тука вече лъжеш.
— Може и да преувеличавам малко. Та какво вика Гареб, че дължа сега?
— Хиляда сребърни консула.
Торвалд Ном зяпна.
— В името на Гуглата, той само ме черпи вечеря и една-две кани! И си помислих, че просто е щедър. Искаше да му свърша някаква работа. Бях оскърбен, когато ми прати сметката за вечерята…
— Лихва, Торвалд — каза Леф. — Знаеш как е.
— Освен това ти просто взе, че избяга — добави Скорч. — Къде беше през цялото това време?
— Изобщо няма да повярвате.
— Тия белези на китките ти от пранги ли са?
— Аха. Че и по-лошо. Натийските робски кошари. Малазански търговци на роби — чак до Седемте града. Беру да пази, приятели, хич не беше хубаво нито едното, нито другото. Колкото за пътуването обратно, хм, ако бях бард, що пари щях да натрупам, като я завъртя тая история!
Мечът, който почти беше опрял лицето му, се беше снишил и сега се махна, а ножът се отдръпна от ребрата му. Торвалд бързо погледна двете лица пред себе си и рече:
— Една нощ, приятели, и всичко ще бъде изчистено. И мога да започна да ви помагам с тоя списък.
— Вече си имаме помощ — отвърна Леф, макар да не изглеждаше доволен от това признание.
— О? Кой?
— Круппе. Помниш ли го?
— Оня мазен тлъст търгаш на крадени вещи, дето все виси в хана „Феникс“? Вие да не сте луди?
— Това е новото ни кръчме, Торвалд — рече Скорч. — Откакто Бормен ни изхвърли за…
— Не му казвай тия неща, Скорч!
— Една нощ — повтори Торвалд. — Разбрахме ли се? Добре. Няма да съжалявате.
Леф отстъпи и прибра меча си.
— Аз вече съжалявам. Слушай, Торвалд. А си побягнал, а сме те подгонили, където и да идеш. Може да скочиш обратно в натийските робски кошари, и ние ще сме при теб. Разбираш ли ме?
Торвалд го погледна намръщено и кимна.
— Разбирам те. Но се върнах и никъде няма да ходя. Никога вече.
— Една нощ.
— Да. А вие да вземете да се върнете да наблюдавате пристанището — кой знае кой може да се готви да избяга на следващия кораб.
Двамата се спогледаха нервно. Леф избута Торвалд настрана и закрачи, Скорч тръгна по петите му. Излязоха от уличката и се вляха в тълпата.
Торвалд въздъхна и измърмори:
— Как става така, че такива пълни идиоти продължават да живеят и да живеят?
Опипа морантската си пелерина да се увери, че всички неща, които беше изпокрил по вътрешните джобове, са си на мястото, нищо не стърчи или, боговете да не дават, не се е счупило. Нищо не капеше. Никакво парене или хлъзгане на… все едно. „Добре.“ Намести широката шапка на главата си и тръгна.
Това с Гареб беше адски дразнещо. Какво пък, трябваше да направи нещо по въпроса, нали? „Една нощ. Добре. Така да бъде. Другото може да почака.“
„Надявам се.“
Роден в град Едноока котка преди двайсет и седем години, Хъмбъл Межър беше със смесена кръв. Една жена риви, продадена на местен търговец срещу дузина пръчки желязо, година след това роди син — копеле. Осиновено осем години по-късно в домакинството на баща си, момчето бе дадено да чиракува железарство и щеше да наследи занаята, ако не беше една ужасна нощ, в която защитеният му стабилен свят рухна.
Беше пристигнала чужда армия и бе подложила града на обсада. Дни и нощи на върховна възбуда за младия мъж: улиците гъмжаха от слухове за обещания блясък от включването във великата и богата Малазанска империя, стига само глупаците в двореца да се съгласят да капитулират. Очите на баща му блестяха от това въображаемо обещание и несъмнено понесен на гребена на тази вълна от видения, старият търговец се наговори с агенти на империята да отвори една нощ градските порти — опит, завършил с катастрофален провал, като търговецът си изкара арест и след това екзекуция, а в имението му нахлуха войници от градския гарнизон с извадени мечове.