Выбрать главу

Обърнах се, без да разбирам какво точно искат от мен.

Зад гърба ми, извърнал леко царствената си глава, обрамчена с грива тъмна коса, стоеше принцът.

Беше неотразим и абсолютно сериозен.

Вече навън, след първите целувки, разбрах, че принцът се казва Антон.

Всъщност в онзи момент нищо друго не ме интересуваше.

2002

Първият въпрос, който ми зададоха сутринта, ме вкара в задънена улица.

— Смятате ли да ходите в офиса? — На прага на столовата, без да чука, се бе появил началникът на службата за сигурност.

Формално тя беше наша — на мен и на Антон.

Но на практика той се подчиняваше единствено и само на Антон и най-вероятно доскоро ме възприемаше просто като един от одушевените предмети в обкръжението на шефа си. Може би доста скъп и изискващ много старателно охраняване предмет. Или тъкмо обратното — предмет, който отдавна му беше писнал. И затова не беше чак толкова ценен. И нямаше да е кой знае какъв проблем, ако по някаква причина внезапно излезеше от строя. При всички случаи този предмет имаше замяна и тя се намираше в постоянна бойна готовност. Ако не друг, то началникът на личната му охрана знаеше това със сигурност. Впрочем, аз също го знаех.

Но сега ситуацията радикално се промени.

Любимият му шеф — от свои източници знаех, че главният охранител беше искрено привързан към Антон — в известен смисъл също се бе превърнал в предмет. И беше изчезнал от повърхността на земята.

А пък охранителят беше останал.

И както да въртеше и да го сучеше — а те вероятно бяха въртели и сукали и така, и иначе — сега трябваше да работи за мен. За бившия предмет.

Всъщност той имаше избор.

Но не подаде молба за напускане.

За сметка на това аз му зададох неочакван въпрос.

Наложи ми се да изоставя кафето, на чиято първа чаша се наслаждавах в тишина и спокойствие. Едно отдавна забравено чувство.

— Не ви ли предадоха нареждането ми?

Въпросът прозвуча неочаквано. Дори и за мен.

Оказа се, че мога да повтарям абсолютно точно интонациите на Антон, които всъщност не можех да понасям. Извинете за глупавия каламбур. Не можех да ги понасям, но преди.

И изобщо не ми се бе сторило, че ги повтарям, защото началникът на службата за сигурност също ги чу. И нещастникът дори потръпна.

Нали вече ви казах, че между тях се бе случила някаква трогателна история, в която Антон бе направил много голяма услуга на охранителя, спасявайки го с цялото могъщество на огромните си възможности или от затвора, или от нещо по-лошо. Казано накратко, той беше сигурен в предаността на главния си телохранител и дори обичаше да се хвали с нея. Най-вероятно това сгряваше душата му.

Но мен изобщо не ме грееше. Затова не виждах причина да говоря другояче.

И не смекчих тона.

— Предадоха ми, но…

— Какво „но“? — Определено бях овладяла интонациите на Антон.

Дори не интонациите, а начините на общуване, които прилагаше. Любимият му бе да прекъсва човека и да не му позволява да довърши изречението си, дори когато е ясно, че има какво да му каже. Понеже знаеше, че това страшно потиска съзнанието. Особено ако съзнанието не е свикнало с такъв начин на общуване.

А охранителят със сигурност не беше свикнал.

Тоша се бе сближил с този задължен и най-вече готов, ако се случи нещо, да го прикрие с гърдите си човек. Водеше го със себе си в сауната и на корта, ако нямаше под ръка достоен партньор. В колата си позволяваше да си бъбри приятелски с него.

И изведнъж го треснаха по главата.

Може би не бях права.

Само че тази грамада от мускули с волева брадичка и мощна челюст нямаше да ме прикрие с тялото си. И това беше сигурно.

А освен това заговорих с тази нотка случайно, което означаваше, че почти със сигурност това беше правилно.

— Само исках да уточня дали да подготвя кортежа?

— А вие как мислите?

— Не зная. Затова питам.

Май че се засегнахме.

Нищо, миличък, свиквай.

Всъщност решението да тръгна с кортеж, повтаряйки с точност маниера на покойния си съпруг, взех току-що, забелязвайки притеснението на охранителя.

— Не разбирам въпроса ви. Или вие смятате, че ще ръководя компанията от тук?

От вилата, където вашият скъп шеф ме залости със средновековното йезуитство на сатрап.

„Защо трябва да стоиш в града? Там има задръствания, мръсотия, смог. Дрехите и без това си ги купуваме от чужбина. Пък и къде ще ги обличаш тези дрехи? Трети път преустройваме дрешника и пак е тесен. А къде другаде ходиш, освен в козметичния салон? Но, доколкото зная, там се разхождате неглиже…