Понякога се удавяше. Но понякога изплуваше на повърхността. И отново се катереше, и отново падаше.
Макар понякога в тълпата млади първокурсници да се мяркаха пощурели от щастие тридесетгодишни чичковци и лелки.
А още по-често се случваше да поумнее бързо и кротичко да се покатери на борда на някое скапано корабче, което вечно страдаше от хронична липса на екипаж, но за сметка на това кръжеше в столичните води.
Естествено, имаше и още няколко варианта.
Тунели и тунелчета от сорта на задочни и вечерни обучения, подготвителни курсове в съчетание със задължителното каторжно блъскане край конвейерите на московските заводи и други обекти за ударен социалистически труд, където московчани не отиваха дори срещу кюлчета злато. Казано накратко, неудачниците получаваха общежитие, в паспорта им удряха печат за временно московско жителство, а на челото им се лепваше незаличимото клеймо на временно пребиваващ.
Трябва ли да споменавам, че всички тези гадости изобщо не отиваха на чистокръвния принц… И той не мислеше за нищо такова.
След като бе цопнал във водата, той бързо бе изплувал на повърхността, беше се изкачил чевръсто на кея, бе изтръскал гнусливо капките мръсна вода, беше оправил дрехите си и, без да се озърта настрани, се бе шмугнал из закътаните местенца на пристанището.
А пък там…
Там принцът бързо бе открил хора, които му бяха изумително близки по дух: пристанищни безделници, нещастни пияници, самоуверени нехранимайковци, авантюристи и откровени главорези. По-нататък, както се полага, винаги следваха продажните жени, евтиното вино и бързите мръсни пари, които изчезваха точно толкова бързо, колкото се появяваха. И принцът бе станал разбойник. И дори не разбойник, а скитник. Но скитник, който мисли и който има мироглед.
Всъщност за мислите му ще стане дума малко по-нататък.
Но историята за това как Антон се бе появил в Москва и как бе живял в столицата цяла година се оформи в съзнанието ми някак странно.
Кой знае защо в нея звучеше някакъв ясен морски мотив.
Само че Москва изобщо не беше пристанищен град.
Отговорът дойде бързо — моето щастие почти не се разделяше с китарата и от всички прекрасни песни най-много обичаше една.
В нея се пееше за един град, който се казваше Москва, за една уличка, за една много тясна уличка, за една малка стаичка, която приличала на бъчвичка, и за една жена с герданче между ключиците.
По-нататък следваше нещо морско. Макар изобщо да не ставаше дума за морето.
Казано накратко, Антоша пееше за тази истинска жена много проникновено, а на мен, глупачката, ми се струваше, че пее за мен.
Струваше ми се, че наистина беше така.
Защото имах „тънка бронзова ръка“, а също така имах и „тъмни печални зеници“. Определено ги имах. И се чудех кой ли ме е сътворил такава и ме е обрекъл на всичко това — Бог или вечният му опонент? И, естествено, много ми се щеше по този начин за мен да мечтаят Пушкин или Блок, но най-вероятно това подхождаше на деветнадесетгодишното момче Антоша.
И той мечтаеше.
Но не за мен, а изобщо…
След като сутрин изпиеше две таблетки ноксирон с бутилка евтин портвайн.
Наистина мечтаеше.
Ту ми се кълнеше в любов. В метрото, в прехода между две станции, във водовъртежа на тълпата. Най-неочаквано падаше на колене и дълго ме гледаше в очите, без да забелязва нищо наоколо.
Ту побесняваше без повод и в същия преход или на спирката можеше да ме удари, не болезнено, но много оскърбително, замахвайки с цяла ръка.
Веднъж от удара му очилата ми със скъпи френски рамки, които Тоша ми беше купил от един спекулант на улица „Столешникова пресечка“, изхвърчаха.
Майната им на рамките, но по-лошото бе, че без тях почти веднага ослепях. По това време късогледството ми беше доста силно — минус два диоптъра и на двете очи. Контактните лещи, операциите с лазер — всичко това дойде по-късно, много по-късно.
А тогава хората на спирката изплашено отскочиха встрани, защото физиономията на любимия ми беше свирепа. Аз безпомощно шарех с ръка в пространството, опитвайки се да задържа съкровището си.