ЕВА. Ходили ли сте там?
АВИГДОР. Какво да правя там? Дори гробове няма. Детството затова е детство: рекичка, гора, игри. Животът на възрастните беше много тежък — следвоенната криза.
ЕВА. А какво помните от онези години?
АВИГДОР. Преселническо време. Тогава всички — и поляци, и евреи, се преселваха в градовете. Селата пустееха. Започна голямата еврейска емиграция: по-прагматичните заминаваха за Америка, другите, увлечени от ционизма, за Палестина. Но това не засягаше нашето семейство: майка ми се държеше за кръчмата си, сякаш това бе родов дворец.
Майка ми имаше две велики идеи — да запази своята собственост, кръчмата, и да ни даде образование. Още повече беше ясно, че Дитер има големи способности. Те се проявиха много рано. В детството много си приличахме, съвсем като близнаци, но брат ми се различаваше от мен с талантите си. Това никога не ми се е виждало обидно, още повече че и аз имах своята неголяма дарба — умели ръце — по-добре ми се удаваше всякаква работа с дърво и с желязо. Нали виждаш, и тук, в Израел, макар да не съм завършил висше образование, винаги съм отговарял за цялата селскостопанска техника. И досега, когато нещо се развали, тичат при мен. Нищо, че съм пенсионер. Аз познавам всичко тук, в този мошав съм от първия ден.
ЕВА. Мошав и кибуц едно и също нещо ли са?
АВИГДОР. Мошав е обединение на собственици на поземлени участъци, а в кибуца има пълен социализъм, всичко е обществено, както е било и в съветските колхози. Не ме прекъсвай, забравих докъде стигнах… Да, за Дитер… Макар ние тук отдавна да сме забравили неговото немско име — Даниел, та Даниел… Когато навърши седем години, леля ни го взе при себе си в съседното градче, за да може да посещава добро еврейско училище. Това училище бе изключително — в Източна Полша нямаше подобно. Бе последен образец на австро-унгарското педагогическо учреждение. На първо място, училището беше със светски, а не с религиозен характер, второ, преподаването се водеше на немски език. То се смяташе за еврейско, защото се издържаше от евреи и по-голямата част от преподавателите бяха такива.
В онези времена беше изключително важно на какъв език се преподава. Немското образование се ценеше по-високо от полското, да не говорим за езиците като идиш или староеврейски, на които преподаваха в еврейските училища. Въпреки забележителните си лингвистични способности Даниел не знаеше добре идиш. Всъщност съдбата се бе погрижила… Работата е там, че в говора му въобще нямаше еврейски акцент. Когато говореше на чужд език, акцентът му бе полски. Даже на иврит, който усвои много бързо, говореше прекрасно и четеше книги, които аз дори не мога да взема в ръце и да прочета заглавията им, той говореше с полски акцент. Не вярваш — но аз говоря по-добре. Без акцент.
Брат ми завърши началното училище след четири години. Вкъщи го водеха само през лятото, през зимата не си идваше толкова често. Тогава нямаше железопътна линия, не можеш да минеш четиридесет километра пеш, а конете — баща ми ту пътуваше с тях по работа, ту ги даваше на съдружника си. По това време той търгуваше с дървен материал или нещо такова — което също не вървеше. Когато лятно време брат ми се прибираше у дома, за мен бе празник. Той ми разказваше толкова много неща. Понякога ми се струва, че пропуските в моето образование се запълваха до известна степен точно от тези разговори. Той умееше да говори за сложните неща много просто и разбрано.
След това пак му провървя с училището: приеха го в държавното училище на Йозеф Пилсудски. То се смяташе за най-доброто в града. Там приемаха еврейски деца. Преподаваше се на полски език, католиците и евреите се разделяха само при провеждането на часове от религиозните дисциплини.
МИЛКА. Може би ще си починете и ще обядваме? Всичко съм приготвила.
АВИГДОР. Да, добре. Да ти помогна ли?
МИЛКА. Не трябва да ми помагате, просто се преместете, за да мога да постеля покривката.
Втора касета
ЕВА. Оо, еврейска храна! Бульон с кнедли!
МИЛКА. Какво, евреите в Америка същата храна ли ядат?
ЕВА. Е, само в някои семейства. Имам по-голяма приятелка, тя готви. Аз не обичам да се занимавам с това.
АВИГДОР. Как така, ти изобщо ли не готвиш?
ЕВА. На практика не. Мъжът ми е арменец, той винаги е обичал да готви — и когато каним гости, сам приготвя всякакви арменски ястия.
АВИГДОР. Арменска храна — това е съвсем друго нещо, подобна е на арабската кухня.
МИЛКА. Яжте! Яжте!