С брат ми мечтаехме да се преселим в Палестина, но тази идея не предизвикваше особен ентусиазъм у родителите ни. Те бяха на възраст, в която се чувстваха вече непригодни за такова героично действие като усвояването на нови земи. А и самите ние разбирахме, че родителите ни са твърде стари за такива промени; от друга страна, не искахме да ги оставяме сами, без подкрепа на тези години. Освен това нямаше и пари. По онова време британските власти разрешаваха имиграцията на евреи в рамките на годишна квота, но изискваха от влизащите в контролираната територия паричен залог. Младежите до осемнайсет години получаваха сертификат безплатно, така че за нас с брат ми вратите бяха отворени.
През 1938 година възникна идеята единият от нас да замине, а другият да остане с родителите ни. Сред различните варианти за заминаване се обсъждаше постъпването на Даниел в Йерусалимския университет. Като се имат предвид неговите забележителни успехи, идеята не бе лоша. Но също изискваше финансов ресурс. Макар сертификатите за младежи да бяха безплатни, билетът струваше скъпо, трябваше да се плаща и обучението. А и на брат ми му предстоеше още цяла учебна година, беше на седемнайсет. Тогава сестрите на майка ни решиха да подкрепят племенника си и да съберат необходимата сума измежду роднините. Междувременно на брат ми му се наложи да се стегне и да вземе изпитите си като външен ученик. Така той получи зрелостното си свидетелство година по-рано от съучениците си.
И ето, един живот завърши и започна друг. Но съвсем не онзи, за който всички си мечтаехме. Настъпи 1 септември 1939 година — Германия започна окупацията на Полша.
МИЛКА. Не можете ли едновременно да се храните и да разговаряте?
АВИГДОР. Аз се нахраних.
МИЛКА. Ти да, но чинията на Ева е пълна!
ЕВА. Разкажете как се срещнахте след толкова време. Колко години не се бяхте виждали?
АВИГДОР. Осемнадесет. От четиридесет и първа до петдесет и девета. Срещнахме се? Да, срещнахме се… Бях на пристанището от ранната утрин. Нарочно отидох сам. Милка всеки момент трябваше да роди Ноеми, Шуламита беше съвсем малка. Рут ме молеше да я взема, но аз й наредих да се грижи за майка си. Тя е най-голяма, беше на осем. На мен ми се искаше първата ни среща да е такава — очи в очи. Честно казано, не бях уверен в себе си, ами ако заплача? Ние си пишехме отдавна, от 46-а година и много неща си бяхме разказали в писмата. Тогава брат ми дори не знаеше, че родителите ни са загинали още през 43-та. Много неща ми бяха странни: защо той, пристигайки в Полша, не е започнал веднага да ги търси? Не разбирам. Сигурно е мислел, че те не са сред живите, а ако са оживели, ще го разубеждават за това негово католичество. Но неговото решение вече е било взето. И той дори не се е опитал да ги търси. Странен ход на мислите. Той и мен е започнал да търси едва след година. Наш приятел бе разузнал къде се намира, опитваше се да го вземе оттам. Не се получи нищо. А след това? Аз не заминах за Полша. Не исках. Той пък не можеше да дойде в Израел да ни погостува. Да бъдеш монах е по-лошо от това да си войник. Войникът поне има отпуск или някакъв определен срок на службата. Що се отнася до Даниел, при него нямаше такова нещо. Тичаше, тичаше със своя кръст… Дори не искам да си спомням. После ще ти покажа гробището, това е друга история.
И така, аз стоя и чакам парахода. Посрещачите са малко, по това време евреите вече се връщаха със самолет. Рядко по море. Параходът от Неапол приближи. Виждам един, който стои, облечен в сутана33 — веднага се сетих, че посрещат брат ми.
Най-накрая хвърлиха мостика и хората започнаха да слизат — туристи, разбира се. Аз не го виждам. Появи се по-късно — моят брат! В сутана и той. С кръст. Всъщност не очаквах нещо друго, знаех, че е монах от тринадесет години. Но все едно — не вярвам.
Брат ми не ме забеляза веднага. Търси в тълпата от посрещачи — към него вече върви монахът. Втурнах се към брат си, за да го изпреваря. Той се приближи към този, който го посрещаше, поговориха нещо и виждам — брат ми се обръща към мен.
— Тази нощ ще остана да нощувам при теб, сутринта ще отида в манастира… — рече.
Прегърнахме се — о, моя кръв! Родна миризма, все същата миризма. Той е с брадичка — такъв не съм го виждал! Беше на деветнайсет, когато се разделихме, а ето ти сега — зрял мъж. Стори ми се още, че е станал много красив. Защо се смееш, Ева? Аз, разбира се, се разплаках. Помислих си, добре че не бях взел жена си. Глупак, мислех си, какъв съм глупак! Нека си е свещеник — какво искам от него? Главното е, че останахме живи!
Седнахме в колата и тръгнахме. Той чете всички табели и всеки път простенва тихо. Стигнахме до кръстовище, едната стрелка е за Акко34, а другата за Мегидо35. Той ми казва: — Боже, къде съм попаднал? „До Армагедон: 35 км.“
33
Сутана: дълга горна дреха на католически свещеник, носена извън богослуженията; йерархията определя цвета — черна за свещениците, виолетова за епископи и т.н. — Бел.прев.
34
Акра или Ако — град в Северен Израел, в областта Галилея, морски курорт и рибарско пристанище. — Бел.прев.
35
Днешният Мегидо е град на приблизително 40 км на югозапад от Галилейско море. — Бел.ред.