Без всякакъв натиск от моя страна тя ми разказа следното:
В гетото имало силна вътрешна организация, то имало своя администрация и освен това свой собствен авторитет в лицето на знаменития равин Ширман, извънредно учен и както се говорело, истински праведник. Самата Естер и мъжът й били полски евреи, и двамата лекари, прехвърлили се в тамошните краища няколко години преди войната. Исак Гантман, съпругът й, бил хирург, а тя — зъболекар. Т.е. не точно истински лекар, но с добро специално образование — завършила е стоматологично училище във Франкфурт. Не са били особено свободомислещи; нормални евреи, случвало се е да запалят съботните свещи, но и да заминат в съботата в съседния град на концерт. Когато Германия анексирала Полша, Исак съобщил на жена си, че всичко е свършено, че трябва да се измъкнат оттам където и да е. Дори им минало през ум да отидат в Палестина. Но докато разсъждавали и преценявали, се оказали под немска власт в гетото…
Седяхме в салона на една много хубава квартира, обзаведена по европейски — старомодно и според мен с голям вкус. Културното равнище на домакините беше явно по-високо от моето — винаги чувствам това, защото твърде рядко го срещам. Богат дом. Гравюри, а не постери. Мебелите не са от една гарнитура, а явно са събирани поединично; на някакво ниско шкафче — голямо мексиканско чудо от керамика — дървото на мира или нещо от този род.
Естер седеше в дълбокото кресло, с подгънати под себе си крака, като момиче, захвърлила обувките си — сини, от змийска кожа. Винаги отбелязвам за себе си подобни детайли. Ненапразно майка ми ме счита за еснафка. Приютът, детският дом — помня измръзналия си гръб. А за майка ми ужасяващата нищета беше нормална. Може би се е чувствала добре и в сталинските лагери. Но когато аз се измъкнах от сирашката бедност, бях готова да целувам всяка чашка, кърпа, чорап. През първата година от живота ми в Берлин, в Пренцлауберг11, Ерих работеше допълнително, за да мога да си купувам разни неща: дрехи, съдове, всичко, всичко, всичко… Той знаеше, че така се лекувам от миналото… Постепенно тази страст започна да ми минава. Но все едно, даже тук, в Америка, любимото ми развлечение са гаражните разпродажби, битпазарите… Гриша, сегашният ми съпруг, гледа снизходително на това: той е от Русия, израснал е сред гладни за всичко хора… И синът ми Алекс, роден в Америка, също обича да пазарува. Така че сме истински „потребители“. Струва ми се, Естер разбира всичко това.
— Условията в гетото ни се струваха ужасни — просто не бяхме виждали нещо по-лошо. Тогава не знаехме за концлагерите, за мащаба на това велико човекоубийство, което се вършеше в цяла Европа — тя се усмихваше, говорейки за всичко това, и имаше нещо особено в изражението на лицето й: отдалеченост, печал и нещо неуловимо — мъдрост навярно. Да, ние говорехме на полски, а за мен това бе наслада.
— Колко време живяхте в гетото? — попитах аз.
— По-малко от година. От есента на четиридесет и първа. Излязохме оттам на 11 август 1942-ра. А след това още две години в Чорная пуща в партизански отряд. Живяхме в землянките до самото освобождение. Семеен партизански лагер. От триста души накрая останаха живи сто и двадесет. С нас имаше шест деца. Още две се родиха в гората. Ти и още едно момче, ала то умря. Но тези, които излязоха от гетото, останаха живи до края на войната.
— Защо майка ми си е тръгнала от Чорная пуща? — зададох този въпрос, чийто отговор знаех от майка си, но винаги я подозирах в лъжа. Не, не че лъже. Просто аз не мога да повярвам на това, което говори. Затова ми беше нужно да знам какво ще каже Естер. Нали тя е нормална.
— Ние я разубеждавахме. Помня добре как се възмущаваше Исак, че тя рискува живота на децата си, като напуска нашето убежище. Тя дори не отговаряше. Единственият човек, с когото общуваше в гетото, беше Наум Баух, електромонтьор.
Така научих фамилията на баща си. Майка ми никога не я назоваваше. Значи ако тя беше нормална жена, аз щях да бъда Ева Баух. Интересно.
— Разкажете ми за него, ако обичате — помолих аз Естер.
— Познавах го малко. Струва ми се, че беше недоучил инженер.
Тя седеше неподвижно, гърбът изправен, наистина аристократка. И никакво еврейско жестикулиране.
— Исак ми казваше, че още преди войната е канил веднъж този Баух в болницата — да поправи някакъв апарат. В гетото той е имал привилегировано положение. Както впрочем и Исак. Някои евреи са имали работа в града, имали са разрешение за излизане. Исак е преглеждал в болницата. И Баух е работел в града.
11
Prenzlauer Berg, също наричан Prenzlberg, заможен моден квартал в центъра на Берлин, днес привличащ туристи, млади хора и хора на изкуството. — Бел.ред.