В гетото майка ти и Наум живееха заедно. В някаква стаичка в лявото крило. Замъкът беше полуразрушен, когато ни натириха там, започнахме да го възстановяваме. Отначало даже купувахме строителни материали. Ръководеше ни Юденрат12. Всичко завърши ужасно. Работата е там, че Юденрат плащаше постоянно пари на беларуската полиция. Там имало един подлец, не помня фамилията му, местен началник — той беше обещал, че акциите — разбираш, нали? — няма да засегнат обитателите на гетото, докато му плащаме.
През това време започнаха да унищожават всички местни евреи, които живеят по селата. Ние знаехме това. Юденратът успяваше да се откупи до някое време. А онзи негодник, дори да е искал да направи нещо, не би могъл. Просто изцеждаше парите ни. Вече никой нямаше пари. Жените даваха брачните си халки, последните си бижута. И аз дадох брачната си халка. Не зная подробности, пък и те нямат значение сега. На някои им се струваше, че ще могат да откупят живота си. Затова, когато бе предложено бягство, направихме нещо като общо събрание: получи се разделение — половината бяха за бягството, половината — против. Тези, които бяха против, считаха, че след него останалите ще бъдат подложени на ужасни гонения… ти разбираш, че ставаше дума не просто за гонение… А сред организаторите на бягството имаше отчаяни, истински бойци, те искаха да воюват… Помагаха им от града. Имаха и връзка с партизаните. Тогава ние не знаехме. В действителност всичко бе организирано от един евреин, младо момче, казваше се Дитер. Той работеше в гетото като преводач. Някак си му се беше удало да скрие, че е евреин. По-късно разбраха, но той вече бе съумял да избяга. Веднъж, вече в края на войната, дойде в лагера ни в Чорная пуша. Воювал в руски партизански отряд; при нас го бяха изпратили с една крава. Партизаните я бяха купили или отнели и бяха помолили едно от нашите момчета, месар, да им направи колбаси. Дитер бе докарал кравата, нашите го бяха познали, зарадваха се, някой донесе самогон. Той приседна на един пън и взе да говори за Христос. Нашите само се споглеждаха: за тях в този момент нямаше нищо по-глупаво от това да се говори за Христос. Аз си мисля, че леко се беше смахнал. Представи си, той се беше покръстил, показваше ни някакви икони. Беше трудно да се повярва, че именно той е организирал бягството.
В началото на четиридесет и пета, след освобождението, ние с него пътувахме с първия влак за Полша. Някой ми каза, че след войната той бил станал ксьондз13.
Но тогава, в гетото, в нощта преди бягството конфликтът бе толкова остър, че дори се стигна до сбиване. Равинът Ширман, умен старец, доста над осемдесетте, усмири всички. Той имаше рак на простатата, Исак го оперира, когато бяхме вече в замъка. Каква ти операция, постави му катетър… Равинът се качи на стола и всички млъкнаха, а той каза, че ще остане тук, няма да ходи никъде. Някои нямат сили да тръгнат, нека останат. А който има сили да бяга, нека отива. Исак каза, че ние ще тръгнем, и тръгнахме. Майка ти със сина си също тръгна, а Наум остана. Никой не знаеше, че тя е бременна. Знаеше само Исак, защото тя бе идвала наскоро при него и го бе молила да й направи аборт, но той отказал: времето било много напреднало.
Естер поклати изящната си главица.
— Виждаш ли, той е бил прав: родило се е такова хубаво момиче. И е оцеляло…
Видът на Естер беше толкова измъчен, пък и вече бе късно. Тръгнах си. Уговорихме се да се срещнем. Имах странно чувство — винаги съм искала да зная всичко за някогашните обстоятелства, за баща си. А сега изведнъж се уплаших: едновременно ми се искаше и да зная, и да не зная. Толкова години влача на гръб миналото си, едва през последните години с Гриша то се откъсна от мен, малкото момиченце Ева от полския приют в Загорск и девойката от съветския детски дом престанаха да бъдат свързани с мен и сякаш бяха кадри от отдавна гледан филм. И ето че ми се отваря възможност да разбера, как се е случило всичко в действителност. Все пак не успявах да си представя, какво може да накара една млада жена, майка на две деца, да ги остави в приют… Струваше ми се, че има нещо, което не знам.
2.
Януари 1986 г., Бостън
Струваше ми се, че на моята възраст нови за мен хора не биха могли да се появят. Първо, всичките ми сърдечни преживявания са изразходвани по умрелите. Второ, тук в Америка има много доброкачествени хора, но жизненият им опит е доста ограничен — прави ги същества плоски и малко картонени. Освен това подозирам, че възрастта сама по себе си поставя човека в някаква черупка и собствените му емоционални реакции отслабват. Смъртта на Исак пък ми показа до каква степен съм зависела от него. Завися. Не страдам от самотата, но забелязвам как тя ме обгръща като облак. Сред тези доста тъжни усещания неочаквано се появи Ева. В появата й усетих нещо съдбоносно. Тази млада жена би могла да бъде моя дъщеря. Хубаво би било да поговоря за това с Исак. Той винаги умееше да каже нещо остро и неочаквано за мен — дори при пълното ни единомислие. Какво ли би казал той за това момиче? Сам по себе си фактът на нашата среща е удивителен. Още по-удивително е, че стана дума за Чорная пуща. Майка й, тази Ковач, беше абсолютно чудовище. Исак я смяташе за съветска шпионка. Той винаги казваше, че евреите са налудничав народ: ревностните евреи, особено хасидите14 с техните копринени шапки, нелепи дългополи кафтани, кърпени и замрежени чорапи, и еврейските комисари, пламенните комунисти и чекисти отнасяше към един и същи психически тип.
12
Еврейски съвет от 12 или 24 души начело със „старейшина“ — през Втората световна война административен орган на еврейско самоуправление, създаван от германските окупационни власти принудително във всяко гето. Използва се и за еврейски функционери, част от нацисткото управление и от унищожаването на техни събратя. — Бел.ред.
14
Хасиди, секта, отделила се от ортодоксалния юдаизъм. Появява се през XII-XIII в. в Германия, намира широко разпространение в Полша и Литва. — Бел.прев.