Може би именно способността да „принадлежим на идеята“ е истинската определяща черта на еврейството?
Повишена интензивност. Спомних си удивителния юноша Дитрих Щайн, който организира бягството от немското гето. Отначало по идейни съображения той се бе устроил на работа в гетото — за да спасява хората от адовите лапи. След това се покръсти — пак за да спасява хората от адовите лапи. За последен път се срещнах с него в разнебитения влак, който ни отвеждаше към Краков. Стояхме през нощта на платформата на вагона и той ми говореше, че отива там, за да постъпи в манастир.
Не се сдържах и го попитах:
— За да спасяваш хора?
Изглеждаше около седемнадесетгодишен — мършав, нисък на ръст еврейски младеж — чудно как немците са могли да го сбъркат с поляк? Детска усмивка.
— Горе-долу е така, господин докторе. Вие ме спасихте, за да мога да служа на Господ.
И тогава си спомних, че по-рано се бях застъпил за него пред руските партизани. Паметта изтласква всичко, с което й е трудно да се справи. Иначе как бих могъл да живея, ако помнех всички онези материали, които се наложи да разгледам по време на Нюрнбергския процес.
4.
Януари 1946 г., Вроцлав
Авигдор! Знаеш ли, че намерих Дитер още през август четиридесет и пета година? Той е жив! Но се намира в манастир. Когато разбрах, че Дитер е отишъл в манастир, не повярвах на ушите си. Нали бяхме заедно в „Акива“22, бяхме ционисти, готвехме се да се преселим в Израел — и ето ти на! Манастир!
Останахме малко живи след войната, а на него му провървя! И за какво — да отиде в манастир? Щом се чу слухът, че е в Краков, тръгнах натам. Бях уверен — и сега не съм престанал да вярвам, че са го примамили с някаква хитрост. Честно да си кажа, взех със себе си за всеки случай оръжие, имам хубав трофеен „Валтер“.
Намерих този кармелитски манастир на двайсетина километра от Краков.
Не искаха да ме пуснат — стои един портиер, стар дядо, и не мърда. Заплаших го с пистолета, пусна ме, аз — право при настоятеля — там седи още един пън в нещо като приемна. Аз пак вадя пистолета. С една дума, излиза настоятелят — стар, побелял здравеняк. „Заповядайте, господине“ — кани ме в кабинета.
Аз сядам и слагам пистолета на масата: дайте ми, казвам, моя другар Дитер Щайн. Онзи казва: „Заповядайте. Само си приберете оръжието и почакайте десет минути“.
Наистина след десет минути Дитер дойде. Нямаше расо, беше облечен в работна престилка, ръцете му мръсни. Прегърнахме се, разцелувахме се.
Казвам му, че съм пристигнал, за да го прибера. Казвам му да тръгваме. Той се усмихва: „Не, Ефраим, решил съм да остана тук“.
— Ти полудял ли си, или какво? — питам аз.
Гледам, настоятелят седи зад огромната си маса и се усмихва. Обзе ме такова озлобление — излизаше, че той ми се надсмива! Защо е толкова уверен, че няма да мога да прибера Дитер?
— Усмихвате се? — разкрещях се аз. — Примамили сте доброто момче и се усмихвате? Не сте си намерили майстора! За какво ви трябва Дитер, евреите не ви ли стигат?
А онзи казва: „Никого не задържаме, млади човече. При нас няма насилие. Вие сте този, който дойде тук с пистолет. Ако вашият приятел иска да тръгне с вас, нека върви“.
А Дитер стои и се усмихва като глупак. Ей богу, като глупак! Аз и на него му подвикнах: „Отивай, събирай си партакешите и да вървим!“.
Той клати глава. Разбрах, че те са го напили или урочасали.
— Да вървим! — казвам му. — Никой не те държи тук! Това не е място за евреин!
Авигдор, изведнъж виждам, че те се споглеждат — настоятелят и Дитер. Сякаш аз съм луд. Какво мога да ти кажа — живях там три дена. Дитер, разбира се, не е наред, но не в онзи смисъл, както обикновено разбираме това. В главата му нещо се е преместило. Поведението му е напълно нормално — не пасе трева, но в главата му е пълно безумие, и то на божествена основа. Беше такова нормално момче и другар, умник, нищо лошо не може да се каже за него, винаги е готов да помогне на всички — и на свои, и на чужди, и най-важното е, че оживя! И ето ти на!
След три дена се разделихме. Дитер ми каза, че е решил да посвети остатъка от живота си в служба на Господа. Но защо на техния Господ? Нямаме ли си свой Бог? Така и не успях да го убедя, че може да служи на Господ където и да е, не задължително в католически манастир. Ние сме на двадесет и три години — връстници сме. Можем да станем лекари, учители, има много начини да служиш.
22
Bnei Akiva (в превод