Лари Нивън
Дар от Земята
(книга 14 от поредицата "Познатият космос")
На Ханк.
Добър критик, добър приятел.
Глава 1
Рамроботът
Първият, съгледал Планината Ягледай, бил рамробот.
По право рамроботите са първите посетители на всички обитаеми светове. Космическите рамроботи-разузнавачи, притежаващи неограничени запаси от гориво, почерпено от междузвездния водород, могат да пътешестват на огромни разстояния със скорости близки до тези на светлината. От много време Обединените нации изпращат рамроботи във всички посоки, за да търсят годни за обитаване планети.
Характерна черта на първите рамроботи е, че хич не са придирчиви. Например рамроботът, изстрелян към Процион, се приземил на Успех през пролетта. Ако кацането беше станало през зимата или лятото, когато оста на планетата е обърната право към слънцето, рамроботът неминуемо щеше да зарегистрира наличието на ураганни ветрове, духащи със средна скорост сто и петдесет мили в час. Сириуският рамробот претърсил основно двата свръхтесни астероидни пояса на Джинкс, но не бил програмиран да съобщи за другите странни особености на планетата. А таукитианският рамробот номер 4 се приземил на Планината Ягледай.
Тук само Платото се оказало подходящо за заселване. Останалата територия на планетата е царство на непрогледен и неподвижен мрак, безполезен от всяка гледна точка. Платото било твърде малко, за да породи някой проект за колонизация. Но междузвездният рамробот номер 4 просто докладвал за откриването на поредната подходяща за заселване планета и нищо повече.
Колонизиращите пътнически бавнолети, които следват рамроботите, не са пригодени за обратен полет. Естествено, след като от пътниците им се очаква да останат в крайната точка на полета завинаги. По такъв начин била заселена и Планината Ягледай преди приблизително триста години.
Зад беглеца се разгърна цяла малка флотилия от полицейски коли, които бръмчаха като развълнувани пчели през лятото. Сега, когато вече беше твърде късно, полицаите решиха да използват цялата си мощност. В режим на полет това означаваше скорост от близо сто мили в час — достатъчно бързо за територия с размерите на Планината Ягледай. Но не и в този случай. Броени метри деляха беглеца от ръба.
Пред краката му изригнаха прашни облачета. Очевидно полицаите-изпълнители бяха решили, че е дошъл моментът да стрелят, дори с риск да повредят тялото му. Мъжът се строполи в праха, претърколи се и се изправи на колене. Дори сега продължи да пълзи към края на стръмнината, напрягайки сетни сили. Тялото му се разтърси от поредния откос, но и той не го спря. Когато стигна ръба, мъжът вдигна глава и погледна кръжащата над него полицейска кола и непроницаемия мрак под нея.
Стиснал крайчето на езика си със зъби, Исус Пиетро Кастро прицели носа на колата право в гневното, изкривено от болка, небръснато лице. Инч по-надолу и щеше да се удари в твърдия скален ръб, инч по-горе и би пропуснал целта, както и последната възможност да изблъска беглеца обратно на Платото. Той премести напред сдвоената ръчка на щурвала…
Твърде късно. Човекът беше изчезнал.
По-късно те стояха на ръба и гледаха надолу.
Исус Пиетро често бе наблюдавал смълчаните групички от деца, вцепенени от страх и възбуда пред безмерната черна пустош, свели глави към подножието на Планината Ягледай, подканващи се един друг да пристъпят още по-напред и напред… Като малък и той го бе правил. Изумлението пред тази необичайна гледка така и не можеше да го напусне с годините.
Четирийсет мили по-надолу, под гъстата пелена от бяла мъгла, лежеше истинската повърхност на планетата. Грамадното плато на Планината Ягледай имаше далеч по-скромни размери — площта му не надхвърляше и половината от тази на щата Калифорния. Цялата останала повърхност на планетата представляваше черна пещ, достатъчно нагорещена за да разтопи олово, и с атмосфера, чиято плътност надхвърляше шейсет пъти земната.
Матю Келер бе извършил едно от най-тежките престъпления, при това преднамерено. Беше се хвърлил от ръба на Платото, отнасяйки безвъзвратно със себе си очите, черния си дроб, кръвоносните съдове и дванайсетте си жлези с вътрешна секреция — тоест всичко, което можеше да бъде оставено в органната банка на Болницата, за да запази живота на онези, чиито тела се нуждаеха от подмяна. Дори стойността му на преносител на наследствен материал, която в никакъв случай не беше пренебрежително малка в една съществуваща едва от триста години колония, сега се равняваше на нула. Само телесната му вода щеше да се върне някой ден в горния свят, за да попадне под формата на дъжд в езерата и реките и да се смеси със снега по склоновете на големия северен ледник. Почти сигурно бе, че вече е изсъхнал и изгорял в ужасяващата горещина четирийсет мили по-надолу.