Както и следваше да се очаква, когато стигнаха бара и двамата имаха вид на прекарани през центрофуга. Худ се прегъна през тезгяха и изкрещя колкото му глас държи:
— Хари! Две водки със сода! Искам да се запознаеш с… по дяловите Келер, как ти беше малкото име?
— Мат.
— С Мат Келер. Двамата се знаем още от училище.
— За мен е удоволствие, Мат — каза Хари Кейн и протегна ръка през бара. — Радвам се да те видя тук, Джей. — На ръст Хари бе почти колкото Мат, но значително по-охранен, и на широкото му лице тържествуваше ведра усмивка. Приличаше на истински барман. — Забавлявайте се, момчета — добави и изчезна да обслужва следващите новопристигнали.
— Хари смята, че най-добрият начин да посрещне подобна тълпа у дома си е като се преструва на барман през първите часове — обясни Худ. — След това прехвърля задълженията си на някой доброволец.
— Не е лошо като идея — призна Мат. — Ти Джей ли се казваш?
— Съкратено от Джейхоук. Джейхоук Худ. Един от предците ми е дошъл от Канзас. Джейхоук е вид ястреб — символът на щата Канзас.
— Странно, не смяташ ли? Трябваше да изминат осем години, преди да научим малките си имена?
В това време част от тълпата забеляза Худ и се премести около него. Худ едва успя да изсумти в отговор на последната забележка, преди да настъпи суматохата от взаимни запознанства. Мат почувства облекчение. Почти беше сигурен, че е забелязал как Хари Кейн предава нещо на Джей Худ заедно с чашата. Само приличието го накара да сдържи въпросите си, но любопитството му беше възбудено въпреки напразните опити да забрави случая.
Сред новите му познати имаше четирима мъже и една жена. Мат естествено обърна внимание само на жената.
Казваше се Лени Метсън. Тя беше на двайсет и пет-двайсет и шест години, тоест пет години по-възрастна от Мат. Дори боса, на ръст щеше да е с няколко инча над него. Носеше обувки на двойни токчета, а щръкналата й нагоре коса я правеше още по-висока. Не само това, имаше добре развити гърди и чудесно изваян женствен ханш. След по-задълбочени проучвания Мат установи, че успехът й се дължеше донякъде на вещото използване на козметични средства. Във всеки неин жест се долавяше някакво щедро изобилие, удоволствие, също толкова голямо, колкото бе и тя.
Мъжете бяха горе-долу на нейната възраст. Нито един от тях не изглеждаше неестествено край нея. Бяха все едри мъжаги. От кратките разговори с тях Мат запомни само широки, засмени лица, здраво ръкостискане и ехтящи гласове. Не можеше да си криви душата — те му харесаха. Само дето не успяваше да ги различи.
Худ отново го изненада. Макар да разговаряше не особено силно с дрезгавия си глас и непрестанно да се озърташе, той продължаваше да контролира разговора. Естествено, насочи го назад, към ученическите години. Всеки взе участие с някой смешен спомен от онова време, дори Мат неочаквано установи, че разказва за шишето с урина, в което веднъж бе налял ябълков сок, за да го отнесе в медицинския пункт на Гама при поредния контролен преглед. Друг след него описа как веднъж отмъкнал летящата кола на семейство екипарии, което се приземило за пикник на Бета. Успял да нагласи автопилота така, че колата да кръжи на хиляда фута над обрива. Колата летяла пет дни, преди да изчезне в облаците, а полицаите-изпълнители били само безсилни свидетели на събитието.
Мат не откъсваше поглед от Джей Худ и Лени, докато те разговаряха. Лени бе прегърнала Худ през рамото с дългата си ръка и темето му достигаше едва до брадичката й. Говореха едновременно, улавяха фрази от събеседника си, прекъсваха се безпорядъчно, шегуваха се и си спомняха разни весели случки, които нерядко споделяха с околните, но очевидно двамата съществуваха само един за друг.
Не беше любов, макар да приличаше. Просто Лени и Худ изпитваха огромно удовлетворение от факта, че се познават. Удовлетворение и гордост. Кой знае защо Мат се почувства самотен.
Мина време преди да забележи, че Лени носи слухов апарат. Беше толкова миниатюрен и така изкусно оцветен, че почти не се виждаше в раковината на ухото. Честно казано Мат не беше съвсем сигурен дали наистина го има.
Ако Лени има нужда от слухов апарат, толкова по-зле, че не са могли да го прикрият. На Земята отдавна да й бяха трансплантирали ново тъпанче или каквото е нужно. А екипариите навярно щяха да си поръчат направо нови уши от органната банка…