Някой влезе. Очите на Мат се завъртяха чевръсто, привлечени от ярките цветове на роклята й.
— Моля за извинение — каза девойката и се обърна за да излезе. Беше висока, стройна и привлекателна — с тъмночервени коси, накъдрени в невъобразими вихри. За такава рокля не можеше да мечтае нито една жена на Делта — едновременно свободна и достатъчно тясна, за да не скрива формите. Платът просто сияеше. Необичайно миловидното й лице с разширени ноздри и широки скули издаваше в нея чистокръвната аристократка.
— Почакайте — помоли я Мат.
Тя се извърна удивено — не толкова от думите, колкото от колонисткия му акцент. Сетне изправи рамене, вдигна гордо брадичка, а устните й се превърнаха в тънка линия. Мат се изчерви.
Но още преди девойката да му обърне гръб той произнесе мислено:
„Погледни ме.“
Тя не се обърна. Брадичката й се отпусна, а лицето й придоби нежен и замислен израз.
„Не сваляй очи от мен — продължаваше да нашепва мислено Мат. — Ти ме харесваш, нали? Точно така. Продължавай да гледаш.“
Тя пристъпи бавно напред.
Мат отслаби контрола. Момичето направи още една крачка и изведнъж лицето й се изкриви от ужас. Тя се обърна и избяга от стаята, преследвана от кънтящия смях на Мат.
Неблагоприятна мутация ли?
Може би не съвсем.
Корабът на Външните приличаше на играчка за елха — топка със сърмени пръстени, преплитащи се и кръстосващи се един друг от всички страни, без да се докосват никъде. Диаметърът му беше колкото на Ню Йорк, с почти същия брой население, но населен от същества, наподобяващи черни възлести камшици със задебелени дръжки.
Изнесеният на мили отпред с помощта на закрепващи въжета термоядрен двигател озаряваше корпуса на кораба с мътна светлина. Грамадните товарни хангари си разменяха изострени от вакуума сенки, а в граничната линия между светлината и сянката се помещаваше екипажът. Те лежаха с глави на светло, а разперените им опашки се криеха в сянката, изсмуквайки енергия с помощта на термоелектрически вериги. Ядреното излъчване се процеждаше без никаква вреда през телата им. Времето течеше бавно, лениво.
Малко са нещата, с които можеш да се занимаваш в междузвездното пространство.
Но ето, че курсът им беше пресечен от синкав актиничен пламък, разхвърлящ наоколо с небрежна разточителност високо енергетични частици и електромагнитно поле.
След секунди обектът се изгуби от погледа, дори за свръхчувствителните очи на Външните. Но не и за корабните уреди. След час Външните засякоха неговото положение, скорост, маса, устройство и тяга. Той беше механичен, конструиран от метал, движеше се с помощта на термоядрен реактор и поглъщаше междузвездния водород. Не съвсем примитивно устройство, но почти…
Създадено от потенциални клиенти.
Външните кръстосваха с корабите си всички разклонения на галактиката, използвайки за движение какво ли не — от фотонни „платноходи“ до нереактивни безинерционни двигатели, но винаги пътуваха в Айнщайновото пространство. Хипердвигателят беше прекалено недодялан. Външните никога не използваха хипердвигатели.
Другите разумни същества не смятаха така. Те не обичаха да си губят времето в космоса, където биха могли да се наслаждават на пътешествието, да зяпат наоколо и да се мотаят, а вместо това го пронизваха набързо с хипердвигатели като „Сляпото петно“. Стотици пъти най-различни чужди раси бяха купували тайната на този двигател от преминаващи наблизо Външни.
Търговският кораб направи изящна маневра и сви към Процион и човешката колония на Успех, следвайки рамробот 144. Без никакъв шанс да го догони, не и при обичайната тяга 0.1 g. Няма закъде да се бърза. Време има в изобилие…
Върху две искри от термоядрена светлина към Успех приближаваше новата индустриална революция.