„Ето значи как изглеждат“ — помисли си Поли. Цилиндърът беше толкова малък и въпреки това бе пристигнал от незнайно далече… но това всъщност беше една нищожна част от рамробота. Основната конструкция вероятно вече бе поела обратно.
Естествено, по-голямо значение имаше товарът. Съдържанието му никога не беше банално. Вече шест месеца — откакто беше получено и разшифровано лазерното съобщение — Синовете на Земята крояха планове как да се доберат до товара. В най-лошия случай биха могли да го предложат на екипариите срещу откуп. В най-добрия щеше да е нещо, заради което си заслужаваше да умреш.
Поли понечи да напусне сянката на дърветата, когато забеляза въздушните коли. Най-малко трийсет от тях се спускаха над товара.
Тя остана в скривалището си.
Войниците не познаваха Исус Пиетро по физиономия, но неминуемо щяха да се досетят кой е пред тях. Само двама или трима от придружаващите го бяха чистокръвни екипарии. Шофьорите им, включително и неговият, предвидливо бяха останали при колите. Исус Пиетро се държеше изключително предпазливо, озърташе се на всяка стъпка и гледаше да не препречи пътя на някой от останалите екипарии.
В резултат на това полезрението му се оказа блокирано, когато Милард Парлет, потомък по права линия на първия капитан на „Планк“, отвори капсулата и бръкна вътре. Той видя, че патриархът вдига нещо към светлината, за да го разгледа по-добре.
Това беше правоъгълен предмет със заоблени краища, опакован в еластичен материал, сега вече разкъсан. Основата му беше метална, а върхът бе излят от някаква сплав — далечен наследник на стъклото, твърда като легирана стомана и прозрачна като бистра вода. Вътре плуваше нещо безформено.
Исус Пиетро почувства, че долната му челюст увисва. Той напрегна поглед, миглите му затрептяха от напрежение, а зениците му се разшириха. Да, вече знаеше какво е това. Същото, за което се говореше в лазерното съобщение отпреди шест месеца.
Голям дар, но и голяма опасност.
— Това ще бъде нашата най-строго охранявана тайна — произнесе Милард Парлет с глас, напомнящ скърцаща врата. — Нито думичка не бива да бъде изпускана. Ако колонистите разберат какво е пристигнало, ще вдигнат вой до небесата. Ще трябва да предупредим Кастро… Кастро! Къде, в името на Мъгливите Демони, е Кастро?
— Тук съм, сър.
Поли прибра фотоапарата в калъфа и започна да се прокрадва навътре в гората. Беше направила няколко снимки, две от тях, с помощта на телеобектив позволяваха да се разгледа и предметът в стъкления похлупак. Тя самата не успя да го направи, но снимките щяха да разкрият нужните подробности. Тя се изкатери на едно дърво, провесила апарата на шията си. Гъстите листа и клоните затрудняваха придвижването й, но затова пък представляваха чудесно скривалище. Когато най-сетне спря, усещаше натиска на жилавите листа по цялото си тяло. Тук беше тъмно като в пещерите на Плутон.
След няколко минути долу щеше да гъмжи от полицаи. Изпълнителите изчакваха единствено отпътуването на екипариите за да започнат претърсването на района. За Поли не беше достатъчно само да стане невидима. Необходимо бе да е зад плътен слой листа, който да спира инфрачервеното излъчване на тялото й.
Едва ли би могла да се обвинява, задето бе изпуснала капсулата. Синовете на Земята не бяха в състояние да разшифроват напълно лазерното съобщение, но за екипажа това не представляваше никаква трудност. Те знаеха колко е ценна капсулата. Сега вече и Поли го знаеше. А когато и останалите осемнадесет хиляди колонисти научат какво е имало вътре…
Настъпи нощта. Полицаите-изпълнители бяха събрали всички колонисти, открити в района. Нито един от тях не беше видял капсулата след приземяването й и след краткия разпит всички бяха освободени. Сега полицаите, въоръжени с инфрачервени детектори, се разгърнаха във верига. В горичката, където се бе притаила Поли, те откриха няколко разхвърляни инфрачервени петна и всички до едно бяха обработени с ултразвукови парализатори. Поли така и не разбра, че е стреляно по нея. Когато се събуди на следващата сутрин, тя установи с облекчение, че все още е в скривалището си. Почака търпеливо до обед, след това се отправи към моста Бета-Гама, скрила фотоапарата в кошницата с гъбите.
Глава 2
Синовете на Земята
От камбанарията на Кембълтаун долетяха четири оглушителни звънтящи удари. Звуковите вълни пресякоха града без да отслабват и се понесоха през полето и пътищата. Когато стигнаха шахтата, вече едва се долавяха. Но хората и тук вдигнаха глави и оставиха инструментите.