Мат си позволи първата усмивка през този ден. Вече усещаше вкуса на студената бира.
От миньорската шахта надолу по склона се виеше велосипедна пътечка. Когато Мат най-сетне стигна „Цилер“, кръчмата бе започнала да се пълни. Поръча си цяла халба, както обикновено, и я изпи на един дъх. Докато надигаше втората вече почувства приятно замайване. Забави темпото и се загледа в прииждащите тълпи от зажаднели работници.
Утре е събота. В продължение на два дни и три нощи ще може да забрави хлъзгавите малки чудовища, с които си изкарваше прехраната.
Неочаквано нечий лакът се вряза в хълбока му. Не му обърна внимание, навикът хората да се блъскат и настъпват беше пренесен от неговите предци чак от Земята и тук го съхраняваха грижливо. Но лакътят го блъсна повторно тъкмо когато вдигаше чашата към устата си. Усетил стичащата се по брадата студена бира Мат завъртя глава с намерение да направи сдържана забележка на досадника.
— Извинете — произнесе нисък чернокос мъж с безизразно лице и вид на уморен чиновник. Мат втренчи очи в него.
— Худ — произнесе той.
— Да, името ми е Худ. Но аз не ви познавам — в гласа на другия се долавяше въпрос.
Мат изсумтя шумно. Падаше си по живописните жестове. След това пъхна пръсти под яката си и я разтвори с рязко движение.
— Ами, опитайте пак — подкани той събеседника си.
Едва сега другият забеляза тесния белег върху гърдите на му.
— Келер.
— Позна — кимна Мат, докато закопчаваше ризата си.
— Келер… проклет да съм. Трябва да са минали поне седем години. С какво се занимаваш сега? А-а… нали не ми се сърдиш още за белега?
— Сядай — Мат посочи току-що освободилия се стол. — Разбира се, че не ти се сърдя. И без това вината си беше само моя. Пък и оттогава мина доста време. Знаеш ли, сега съм нещо като детегледачка на рудокопни червеи.
— Така значи. Станал си миньор — кимна Худ.
— Ами да, и се проклинам за всеки час долу. Проклинам деня, когато Земята ни изпрати тези малки змийчета.
— Сигурно е по-добре, отколкото сам да копаеш дупки.
— Така ли смяташ? Готов ли си да чуеш една лекция?
— Чакай малко — Худ пресуши чашата си на един дъх. — Вече съм готов.
— Рудокопният червей е дълъг средно пет инча, диаметърът му е четвърт инч и представлява целенасочена мутация на земния червей. Дъвкателният му отвор е покрит с пръстен от миниатюрни диамантови зъби. Той поглъща металната руда за удоволствие, но за храна трябва да бъде снабдяван с блокчета от синтетично вещество, различно за всяка отделна разновидност — каквито на свой ред съществуват и за различните метали. Точно тук се крие цялата сложност. В нашата мина разполагаме с шест такива разновидности и моето задължение е да снабдявам всяка от тях със свежи хранителни блокчета.
— Не изглежда толкова страшно. Те самите не могат ли да си доставят храна?
— Теоретически биха могли. На практика обаче става рядко. Но това не е всичко. Погълнатата руда се разлага от бактерии, обитаващи стомаха на червеите. След това тя се изхвърля на метални зрънца през клоаката, облепена с остатъци от хранителното вещество и ние я събираме. Та именно тези бактерии много лесно умират. Загинат ли, отива си и червеят, тъй като червата му се запушват от металната руда. След това другите червеи изяждат тялото му, за да запазят рудата. Бедата е, че в пет от шест случая рудата не е тази, за която са предназначени.
— Червеите не могат ли да се различават помежду си?
— Не могат, да ги вземат мътните. Непрестанно се тъпчат не със своята руда, нахвърлят се и на другите червеи, крадат си хранителните блокове, а дори и всичко да е наред, пак умират след десет дни. Създадени са така, заради бързото износване на диамантените зъби. Би трябвало да се плодят като зайци, за да компенсират високата си смъртност, но в действителност от работа не им остава време за това. И тогава се налага отново да молим екипажа за пресни попълнения.
— Иначе казано, хванали са ви за слабото място.
— Точно така. И правят, каквото си искат.
— Възможно ли е екипариите да бъркат съдържанието на хранителните блокчета?
Мат го погледна изненадано.
— Обзалагам се, че точно това правят. Или икономисват от по-скъпите материали. Едва ли биха желали ние сами да си отглеждаме рудокопни червеи. Защото тогава… — Мат преглътна продължението. В края на краищата, не беше виждал Худ от доста години. Не му се щеше да обсъжда действията на екипажа пред човек, когото не познаваше толкова добре.