— Излитаме — прошепна възторжено тя.
„Планк“ се отдели от подлежащата скала, вдигна се на няколко фута и се приземи плавно. Отстрани изглеждаше, все едно гигантският кораб танцува върху невидима метална жица. Поли завъртя водния клапан — безрезултатно. Водното налягане бе достигнало максималната си граница.
От гърлото й се изтръгна тихо гневно ръмжене. Реакторът, както изглежда, бе издъхнал — той не беше в състояние де издигне кораба срещу притеглянето от 0.8 g на Планината Ягледай. Ако не бе отражателната престилка, която фокусираше ударната сила на въздушната възглавница, сигурно дори нямаше да се помръдне от място.
Поли се пресегна към креслото отдясно. Тя премести близката ръчка и в отговор върху кърмата на „Планк“ се завъртяха два стабилизатора. Корабът се накрени на една страна, люшна се обратно и побутна почти нежно сградата на Болницата — веднъж, още веднъж.
Ослепителни пламъци блъскаха с неистова сила по стените на Болницата. Това бяха нагрети до предел водни пари — до такава степен, когато кислородът и водородът се разделят и парата е в състояние да пробие всичко, което се озове на пътя й. Подобно на смъртоносен ураган ревеше тя по коридорите, прогаряйки тунели в стените там, където коридорите свършваха. Парата убиваше хората далеч преди да осъзнаят какво ги застига, тъй като още първото съприкосновение с нея ги ослепяваше.
Огнените протуберанси и на двигателя вече заливаха повече от една трета от първия етаж.
За хората вътре и извън Болницата; за хората, които никога не бяха се срещали, нито щяха да се срещнат, това беше нощ, в която всичко се случваше едновременно. Здравомислещите заключваха вратите си и търсеха нещо, под което да се скрият и да изчакат, докато отмине бурята на събитията.
— Лени. Това сигурно е Лени — извика Джей Худ. — Промъкнала се е.
— Илейн Матсън?
— Точно. Тя се е промъкнала в „Планк“. Представяте ли си само?
— Избрала е невероятно удобен момент. Имате ли представа какво ще последва, ако възпламени двигателя?
— Боже мой. Какво да правим?
— Продължавайте полета — нареди Парлет. — Сега вече е късно да напуснем зоната на ядрено поражение. Със същия успех бихме могли да си пробием път до нея, надявайки се, че мис Матсън ще забележи, когато везните наклонят на страната на колонистите.
— Още полицейски коли — обяви Хари Кейн. — Отляво и отдясно.
Поли отново премести ръчката за управление. Корабът се накрени на другата страна и започна да се отдалечава на тласъци от Болницата.
Не смееше да увеличава повече крена. Какъв ли е просветът под отражателната престилка? Един фут? Един ярд? Десет? Ако престилката докосне земята корабът ще рухне на една страна.
А това не влизаше в плановете й.
Вратата зад нея бе нагорещена до червено. Поли се огледа за миг, лицето й беше все така напрегнато. Ръцете й продължаваха да шарят нервно по пулта, а корабът, макар и неохотно й се подчиняваше. За да удари по „Артър Кларк“ ще трябва първо да заобиколи Болницата.
А след това ще го таранира — отново и отново, докато един от двата ветерана не се предаде.
Тя така и не забеляза, че червеното петно на вратата побелява и се превръща в постоянно разширяващ се отвор.
Корабът подскочи най-малко на три фута и Мат си блъсна главата във вратичката на шкафа. Когато вдигна поглед, отсамната страна на стаята, същата, която бе долепена до външния корпус, се оказа откъсната като лист хартия под агонизиращите вопли на стария метал. И Мат гледаше право в кабинета на Кастро.
Не можеше да разсъждава, не можеше дори да помръдне. Сцената приличаше на кошмарно видение, свят отвъд пределите на разумното и логичното. „Магия! — помисли си той и добави: — Само не отново!“
Болницата отплуваше назад, съвсем като на сън. Изглежда му бяха заглъхнали ушите, защото всичко това ставаше в зловеща тишина. Разстоянието нарастваше…
А вътре в шлема почти не беше останал въздух. През тръбичката се процеждаше само тъничка струйка. Мат започна да се задушава. Той разкопча скобите с вяли и неумели пръсти, захвърли шлема настрани и пое жадно с пълни гърди. Едва тогава си спомни за газа.
Но въздухът се оказа горещ и чист, въздух отвън, проникващ през зеещата в стената пробойна. Мат продължаваше да го поема, сякаш искаше да се запаси за всеки случай. Пред очите му играеха тъмни петна.