Кабината за управление на полета имаше продълговата форма. Тя пронизваше отвътре товарния отсек, стигайки до мястото, където външният корпус се съединяваше с вътрешния и отсамната й стена беше прозрачна. Майор Янсен надникна през външния корпус и видя какво става навън.
По-точно, видя сиянието на двигателите в долната част на полезрението. Вдясно — експлодираща коралова къща, последната от редицата. Малко по-напред — приближаващата се черна линия на пропастта.
И замръзна.
— Ще пропаднем — произнесе Кастро, застанал на стълбата зад него. В гласа му не прозвуча нито удивление, нито страх.
Майор Янсен захлупи лице и изпищя.
Исус Пиетро се промуши край него и скочи в най-лявото кресло. Решението му се базираше единствено на логиката. Щом майор Янсен не е открил нужното средство за управление, значи е гледал не към този пулт, към който е било необходимо. Той зърна ръчката за насочване на стабилизаторите и я изтегли.
Корабът се наклони назад и скоростта му започна да пада.
Макар и по-бавно, корабът премина отвъд ръба на платото.
Исус Пиетро се облегна назад в креслото без да откъсва поглед от пулта. Въздушната възглавница вече не държеше „Планк“. Исус Пиетро се чувстваше като в бясно носещ се надолу асансьор. Пред себе си виждаше черната сянка на стръмния склон, който прелиташе с нарастваща скорост. Накрая склонът закри половината небосвод, а другата половина бе озарена от звезди.
А след това изчезнаха и звездите.
Корабът започна да се загрява. Навън беше тъмно и горещо и старите стени на „Планк“ стенеха и трещяха под нарастващото налягане. Исус Пиетро гледаше и чакаше.
Чакаше да се появи Мат Келер.
Глава 14
Равновесие на силите
Макар и в просъница, той продължаваше да се бори, опитвайки се да избяга от ужасния сън. „Що за кошмари ми се привиждат!“
След това усети внимателно докосващи го пръсти.
Агония! Събра сили и направи опит да се отдръпне, влагайки цялата тежест на тялото си. Резултатът бе почти нищожен, затова пък долови собствения си хленч. Една хладна ръка погали челото му.
— Лени?
— Не ставай, Мат.
Спомни си този кратък разговор по-късно, когато дойде на себе си. Второто пробуждане беше бавно и продължително, а наоколо се тълпяха образи от спомените му. „Какви са тия кошмари?“ — помисли си той отново. Но образите ставаха все по-отчетливи, дори прекалено реални за един сън и ето че…
Десният му крак и значителна част от десния му хълбок бяха съвсем безчувствени. Затова пък други части от тялото му не можеха да се похвалят с подобен късмет — там го пробождаше, гореше, дори сърбеше. Той отново направи опит да се отдалечи от болката, но този път установи, че е завързан. Мат отвори очи и откри, че е заобиколен от хора.
Хари Кейн, мисис Хенкък, Лени и още неколцина, които не познаваше, се бяха скупчили около странното му легло. Сред присъстващите имаше и една едра жена с червендалести ръце и нещо заповедническо в чертите на лицето, облечена с бяла престилка. Мат веднага установи, че му е неприятна. Беше виждал такива престилки в органната банка.
— Събуди се — обяви жената с гърлеста напевност. — Не правете опит да се движите, мистър Келер. Целият сте бинтован и шиниран. Тези хора биха желали да разговарят с вас. Ако се уморите, кажете ми и аз ще ги изгоня.
— Коя сте вие?
Хари Кейн пристъпи напред.
— Тя е твоят лекуващ лекар, Келер. Как се чувстваш?
Как се чувства? Само преди секунда беше осъзнал със закъснение, че реактивната раница няма да го задържи във въздуха. Но не помнеше да е падал надолу.
— Ще умра ли?
— Не, ще живеете — отвърна докторката. — Дори няма да останете инвалид. Скафандърът изглежда е забавил падането ви. Имате счупена ръка и няколко ребра, но и те ще зараснат, ако сте послушен.
— Добре — съгласи се Мат. Сега всичко в околния свят му се струваше необикновено важно. Дали пък не са го натъпкали с наркотици? Виждаше, че лежи по гръб, единият му крак е закачен на високо и нещо масивно притискаше ребрата му, пречейки му да диша. — Да не сте ми присадили трансплантанти?
— Сега не е време да мислиш за това, Келер. Просто почивай и оздравявай.