Той купи пирожки (едната с месо, другата със зеле, третата с грис, четвъртата с ориз, петата… за пета не му стигнаха парите) в руската кухня, представляваща нещо като кунсткамера на родната кулинария, и набързо ги изяде, седнал на влажна пейка в градинката.
Заваля по-силно, сякаш някой наведе небето. Трябваше да се скрие под кръглия навес на трамвайната спирка. Там на пейката двамина с чанти обсъждаха сделка, и то с такива диалектически подробности, че същността на стоката се изгубваше, както при четене по диагонал изгубваш означения само с главна буква предмет от статията в енциклопедията „Брокхаус“. Тръскайки къса коса, изникна девойка с дребен сумтящ булдог, който приличаше на жаба. Чудна работа — „свят“ и „признат“ пак се намериха, там нещо упорито звънти. Не ще се изкуша.
Проливният дъжд спря. Страшно просто, без всякакъв патос или фокуси лумнаха всички улични лампи. Реши, че вече може — с преценка да попадне в рима около девет — да се запъти към семейство Чернишевски. Също като пияните, и него нещо го пазеше, когато в такова настроение пресичаше улиците. В мокрия лъч на лампата работеше на място автомобил: капките върху каросерията му потрепваха до една. Кой ли е написал статията? Фьодор Константинович все не смогваше да заключи. Този беше добросъвестен, но бездарен; онзи — безчестен, обаче талантлив; трети пишеше единствено за проза; четвърти — само за приятелите си; пети… и пред въображението на Фьодор Константинович се изправи този пети: човек на неговата възраст, дори май с година по-млад, публикувал през същите тези години, в същите тези емигрантски издания не повече от него (тук стихотворения, там статия), но който неизвестно как, едва ли не с физиологичната естественост на някаква еманация, неусетно се е обгърнал в облак от неуловима слава, така че името му се произнасяше — е, не чак толкова често, но по съвсем друг начин от всички останали млади имена; човек, чийто всеки нов ред той, презрял себе си, отвратено, припряно и стръвно поглъщаше в някой ъгъл, мъчейки се чрез самото действие на четенето да премахне чудото в него — след което два-три дни не можеше да се отърве нито от прочетеното, нито от чувството за своето безсилие и от стаената болка, сякаш в борбата си срещу другия бе ранил своя съкровена частица; самотен, неприятен, късоглед човек с някаква неправилност във взаимното разположение на плешките. Но ще ти простя всичко, ако си ти.
Струваше му се, че възпира крачката си до шляене, ала срещаните по пътя часовници (незаконни изчадия на часовникарските магазинчета) вървяха още по-бавно и когато досами целта той с едно движение настигна Любов Марковна, отправила се също натам, разбра, че из целия път нетърпението го е носило като на ескалатор, който превръща и неподвижно стоящия в бързоходец.
Защо, след като вече носеше пенсне, тази възрастна, подпухнала, необичана от никого жена пак си рисуваше очите? Стъклата преувеличаваха трепкането и грубостта на самодейната рисунка, та от това съвсем невинният й поглед изглеждаше до такава степен двусмислен, че човек не можеше да откъсне очи от него: хипноза на грешката. И изобщо, кажи-речи, всичко у нея се основаваше на недоразумение — знае ли човек дали това дори не беше форма на умопомрачение, щом тя смяташе, че говори немски като германка, че Голзуърди е значителен писател или че Георгий Иванович Василиев е патологично влюбен в нея? Тя беше сред най-преданите посетителки на литературните седенки, които Чернишевски в съюз с Василиев9 — дебел стар журналист, уреждаха два пъти месечно в събота; днес бе само вторник; затова Любов Марковна още бе обзета от впечатленията на съботата, споделяйки ги щедро. По фатален начин мъжете в нейната компания ставаха разсеяни невежи. Фьодор Константинович усещаше това, но за щастие до вратата оставаха само няколко крачки, а там вече ги очакваше с ключовете в ръка камериерката на семейство Чернишевски, пратена впрочем да посрещне Василиев, който имаше твърде рядка болест на сърдечните клапи — дори я бе превърнал в своя странична специалност и понякога се явяваше у познатите си с анатомичен модел на сърце, като показваше всичко много нагледно и с обич.
— Не ни трябва асансьор — заяви Любов Марковна и тръгна нагоре, като тропаше силно, ала някак особено плавно и безшумно завиваше на площадките; налагаше се Фьодор Константинович да я следва на забавени зигзаги, каквито зърваш понякога: куче върви на пресекулки и подава глава ту отдясно, ту отляво на обувката на господаря си.
9