Отвори им самата Александра Яковлевна и преди още да забележи неочаквания израз на лицето й (сякаш тя не одобряваше нещо или бързо искаше да го предотврати), в антрето припряно изскочи мъжът й, с къси дебели крачка, размахвайки в движение вестник.
— Ето — извика той, а кранчетата на устните му неудържимо се гърчеха надолу (тик след смъртта на сина му), — ето, вижте!
— Да ви кажа — отбеляза Чернишевска, — очаквах по-изтънчени шеги от него, когато се женехме.
Фьодор Константинович изненадан забеляза, че вестникът е германски, и неуверено го пое.
— Датата! — извика Александър Яковлевич. — Но погледнете датата, млади момко!
— Виждам — каза Фьодор Константинович и въздъхна, сетне, кой знае защо, сгъна вестника. — Важното е, че помнех чудесно.
Александър Яковлевич се разкиска свирепо.
— Не му се сърдете, моля ви — с ленива тъга произнесе Александра Яковлевна, като леко балансираше с бедра, и хвана младежа за китката.
Любов Марковна щракна чантичката си и отплава към гостната.
Стаята бе съвсем малка, доста просташки обзаведена и зле осветена, със заседнала сянка в ъгъла и с прашна танагърска ваза на недостижима лавица; когато най-сетне пристигна последният гост и Александра Яковлевна, за миг заприличала толкова поразително — както обикновено се случва — на своя (син с отблясък) чайник, започна да налива чая, тясното помещение се преобрази в подобие на някакъв затрогващ провинциален уют. На дивана сред възглавниците — все с неапетитни сънливи цветове — до копринената кукла с персийски бадемово удължени очи и с безкостни крака на ангел, която двамата седящи мачкаха поред, удобно се разположиха: огромният, брадат, с предвоенни къси чорапи с бримки Василиев и слабичката, чаровно хилава госпожица с розови клепачи — общо взето, като бяла мишка; казваше се Тамара (което повече би прилягало на куклата), а презимето й приличаше на някой от германските планински пейзажи, окачени у майсторите на рамки. До библиотеката седеше Фьодор Константинович и макар на гърлото му да бе заседнала бучка, той се силеше да изглежда в добро настроение. Инженерът Керн, добър познат на покойния Александър Блок, измъкваше фурма от продълговата кутия и лепкаво шумолеше. Като огледа внимателно пастите от сладкарницата, наредени в голяма чиния с калпаво изрисувана земна пчела, Любов Марковна внезапно заряза избора и взе една от онези, на които непременно личи следа от неизвестен пръст: поничка с крем. Домакинът разказа старинна първоаприлска шега, изиграна от студент първокурсник по медицина в Киев… Но най-интересен от присъстващите беше младежът, седнал малко по-далеч, отстрани до писалището, който не участваше в общия разговор, макар и заслушан в него с кротко внимание. Приличаше на Фьодор Константинович не толкова по черти, които сега мъчно можеха да се различат, колкото в тоналността на целия свой облик: със сивкаворусия оттенък на облата си глава, подстригана късо (това според правилата на късната петербургска романтика подхождаше на поета повече от чорлите), с прозрачността на големите, нежни, леко щръкнали уши, с тънкия си врат и с едва забележимата трапчинка на тила. Бе заел същата поза, в която понякога седеше и Фьодор Константинович — с леко сведена глава, кръстосал крака и не толкова скръстил, колкото свил ръце, сякаш зъзнеше, така че покоят на тялото се изразяваше по-скоро чрез острите издатини (коляно, лакти, костеливо рамо) и чрез стегнатостта на всички негови части, а не от обичайното смекчаване на силуета, настъпващо, когато човек си почива или слуша. Сянката от двата тома, сложени на масата, изобразяваше маншет и връх на ревер, а сянката от третия том, наклонен към другите два, можеше да мине за вратовръзка. Беше към пет години по-млад от Фьодор Константинович и що се отнася до самото лице, ако се съдеше от снимките по стените на стаята и в съседната спалня (на масичката между плачещите нощем легла), може би нямаше никакво сходство, с изключение на донякъде издължените челни кости и тъмната дълбина на очните впадини — паскалова според определението на физиогномиците, — и в широките вежди също се забелязваше нещо общо… ала не, не ставаше дума за обикновена прилика, а за еднаква духовна порода у двамина недодялани по различен начин, рязко чувствителни хора. Този младеж бе седнал, без да вдига очи, с едва доловимо лукавство в чертицата на устните, скромно и не много удобно на стола, по чиято облегалка блестяха медни гвоздейчета, вляво от отрупаната с речници маса, и сякаш губеше равновесие; с конвулсивно усилие Александър Яковлевич току отправяше поглед към него, докато продължаваше да сипе все същите бодряшки смешки, с които прикриваше болестта си.