— Пак ще има отзиви — рече той на Фьодор Константинович, като несъзнателно намигна, — хич не се притеснявайте, ще ви изцедят и черните точки.
— Впрочем — обади се Александра Яковлевна — какво значи това „криво по алея“ там, където става дума за велосипеда?
Фьодор Константинович по-скоро с жестове, отколкото с думи показа: нали знаете, когато се учиш да караш — и страшно лъкатушиш.
— Съмнителен израз — отбеляза Василиев.
— Най-много ми хареса за детските болести — каза Александра Яковлевна, като кимна на себе си, — хубаво е: предколедна скарлатина и великденски дифтерит.
— А защо не обратното? — поинтересува се Тамара. Господи, колко бе обичал той стихове! Стъкленото шкафче в спалнята бе претъпкано с неговите книги: Гумильов и Ередия10, Блок и Рилке — а колко знаеше наизуст! Ами тетрадките… Ще трябва някой път да се реша и да прегледам всичко. Тя може, а аз не. Колко странно се случва, че отлагаш от ден на ден. Нима наглед не е наслада — единствена, горчива наслада — да прехвърляш имуществото на мъртвец, ала ето че то все си остава недокоснато (спасителен душевен мързел?); немислимо е да го докосне чужд човек, но какво облекчение би било, ако случаен пожар погълне този безценен малък шкаф. Александър Яковлевич внезапно стана и уж случайно премести стола до писалището така, че нито столът, нито сенките от книгите вече можеха да послужат като тема за призрак.
През това време разговорът се прехвърли върху някакъв съветски деец, изгубил властта след смъртта на Ленин.
— Е, да, но през годините, когато го виждах, беше в зенита на славата и имането — рече Василиев, като професионално изопачи цитата от Пушкин.
Младежът, който толкова приличаше на Фьодор Константинович (нали двамата Чернишевски тъкмо поради това се бяха привързали към него), сега се озова до вратата, където, преди да излезе, поспря, полуизвърнат към баща си — и въпреки чисто умозрителната си плът, ах, колко по-плътен беше сега от всички, седнали в стаята! През Василиев и бледата госпожица прозираше диванът, инженерът Керн беше представен само от проблясването на пенснето, Любов Марковна — също, самият Фьодор Константинович се удържаше единствено от приблизителното съвпадение с покойния, но Яша беше съвсем истински и жив, само чувството за самосъхранение му пречеше да се взре в неговите черти.
„Дали пък — помисли си Фьодор Константинович, — дали пък изобщо не е така и той (Александър Яковлевич) хич не си представя сега своя мъртъв син, а наистина е потънал в разговор; само дето очите му шарят, понеже по принцип си е нервен, Бог знае. Тежко ми е, скучно ми е, не ми е работа — и защо впрочем седя тук, защо слушам тези глупости?“
И все пак продължаваше да седи и да пуши, да поклаща крак — а между всичко, каквото приказваха присъстващите, каквото приказваше той, се мъчеше както винаги и навсякъде да си представи вътрешното призрачно движение на другия човек, предпазливо приседнал у събеседника като в кресло, така че лактите да му служат за ръчки, а душата му да се отпусне в чуждата душа — и тогава внезапно осветлението на света се променяше, той за миг наистина ставаше Александър Яковлевич или Любов Марковна, или Василиев. Понякога към хладината и леките газирани бодвания на преобразяването се добавяше хазартно-спортно удоволствие и му ставаше драго, когато някоя случайна дума потвърдеше последователния ход на мисли, който отгатваше у другия. Той, за когото така наречената политика (цялото глупашко редуване на пактове, конфликти, изостряния, търкания, разминавания, падения, прераждания на съвсем невинни градчета в международни договори) не означаваше нищо, се потапяше понякога с потрес и любопитство в просторните недра на Василиев и за миг заживяваше с помощта на неговия, василиевския, вътрешен механизъм, където до копчето „Локарно“ бе копчето „локаут“ и където измамно умната, измамно забавна игра завърташе в себе си разнокалибрени символи: „петорката кремълски господари“ или „въстанието на кюрдите“, или напълно изгубилите човешки облик отделни имена: Хинденбург, Маркс, Пенлеве, Ерио — чието главанашко е-о толкова се бе самоопределило по колонките из „Газета“ на Василиев, че заплашваше напълно да скъса с първоначалния французин; това бе свят на точни, вещи предсказания, на предчувствия, на тайнствени комбинации, свят, всъщност стократно по-призрачен и от най-завеяната мечта. Когато обаче се прехвърлеше у Александра Яковлевна Чернишевска, Фьодор Константинович попадаше в душа, където не всичко му беше чуждо, но много неща го изумяваха, както сериозният пътешественик остава смаян от обичаите на далечната презморска страна, от пазара на съмване, от голите деца, от врявата, от чудовищната големина на плодовете. Четирийсет и пет годишната некрасива отпусната жена, изгубила преди две години единствения си син, внезапно се пробуди: траурът я окрили и сълзите я подмладиха — така поне говореха познавалите я преди. Паметта за сина, превърнала се в недъг при мъжа й, у нея се разгоря в някаква съживителна страст. Няма да е вярно, ако кажем, че тази страст я завладя изцяло; не, тя прелиташе далеч извън душевния предел на Александра Яковлевна и почти облагородяваше безсмислието на тези две мебелирани стаи, в които след нещастието се бе преместила с мъжа си от големия стар берлински апартамент (там още преди войната бе живял брат й със семейството си). Разглеждаше сега познатите си само от гледната точка на това, доколко са възприемчиви към нейната загуба, освен това по навик си спомняше или си представяше какво би казал Яша за едно или за друго лице, с което се налагаше да се среща. Беше я обзела трескава жажда за дейност, жажда за изобилен отклик; синът й растеше в нея и напираше навън; литературният кръжец, учреден миналата година от Александър Яковлевич заедно с Василиев, колкото той и тя да се залисват с нещо, й се стори най-доброто посмъртно честване на сина й поет. За пръв път я видях тогава и бях доста озадачен, когато тази възпълна, страшно подвижна жена с ослепително сини очи насред първия разговор с мен се обля в сълзи, сякаш без всякаква причина се бе разпаднал препълнен кристален съд, и без да сваля танцуващ поглед от мен, през смях и плач току заповтаря: „Боже мой, колко ми заприличахте на него, колко ми заприличахте!“ Откровеността, с която говореше за сина си при следващите ни срещи, за всички подробности около гибелта му и как го сънува сега (че уж е бременна с него, както е голям, а самата тя е прозрачна като мехур), ми се стори вулгарно безсрамие, което ме отврати още повече, щом научих от други хора: тя била
10