малко обидена, понеже не съм й бил отговорил със съответната вибрация, а просто съм променил темата, когато станало дума за моята мъка, за моята загуба. Ала твърде скоро забелязах, че този възторг на скръбта, сред който тя живееше непрекъснато и все пак успяваше да не умре от пръсване на аортата, започва някак да ме поглъща и да иска нещо от мен. Знаете характерното движение, когато някой ви подава свидна за него фотография и ви гледа с очакване… а вие гледате дълго и набожно лицето на снимката, усмихващо се невинно и без мисъл за смърт, като престорено бавите връщането, задържате и движението на ръката си, сякаш не е учтиво веднага да се разделите с нея. Тъкмо тази серия от движения извършвахме безкрайно с Александра Яковлевна. Александър Яковлевич седеше на осветеното писалище в ъгъла и работеше, като нарядко се окашляше — готвеше своя речник на руските технически термини, поръчан му от германско издателство. Беше тихо и потискащо. Следите от вишнево сладко в чинийката се смесваха с пепелта. Колкото повече тя ми разказваше за Яша, толкова по-малко ме привличаше той — о, не, с него си приличахме малко (доста по-малко, отколкото предполагаше, вътрешно удължавайки съвпадението на нашите външни черти; такива тя намираше къде-къде повече, отколкото бяха в действителност, а всъщност външната прилика бе също толкова слаба, както и вътрешната) и едва ли бихме се сприятелили, ако го бях срещнал навреме. Неговата мрачност, прекъсвана от рязко кресливо веселие, присъщо на хората без чувство за хумор; неговите сантиментално-мисловни увлечения; неговата чистоплътност, която силно би приличала на страхливост в чувствата, стига да не беше болезнено изисканото им тълкуване; усещането му за Германия; безвкусните тревоги („цяла седмица беше като отровен“, понеже прочел Шпенглер); накрая неговите стихотворения… тоест всичко, което за майката бе преизпълнено с чар, на мен ми беше само противно. Мисля, че като поет той бе съвсем хилав; не създаваше, а поминуваше с поезия, както поминуват хиляди интелигентни младежи от неговия тип, но ако не загинеха с една или друга повече или по-малко геройска смърт, нямаща нищо общо с руската словесност, която впрочем познават до съвършенство (о, тези тетрадки на Яша, изпълнени с ритмични ходове — триъгълници и трапеци!), те в бъдеще се отдалечаваха завинаги от литературата и ако проявяваха в нещо талант, то бе в сферата на науката или на службата си, пък и просто в добре уредения живот. В стиховете си, пълни с модни баналности, той възпяваше „най-горчивата“ любов към Русия — Есениновата есен, синевата на Блоковите блата, снежеца върху стоборите на акмеизма и невския гранит, върху който вече едва личи следата от Пушкиновия лакът. Майка му ги четеше пред мен, като се запъваше, вълнуваше се, с неумела гимназиална интонация, която никак не подхождаше на тези патетични пеони — самият Яша сигурно ги е четял с прехласната напевност, издувайки ноздри и поклащайки се сред странния блясък на някаква лирична горделивост, а сетне отново е посървал, отново се е превръщал в скромен, муден и затворен младеж. Епитетите, живели в гръкляна му, „невероятен“, „хладен“, „прекрасен“ — епитети, настървено употребявани от младите поети на неговото поколение, заблудени, че архаизмите, прозаизмите или просто обеднелите някога думи като „роза“, описали пълния кръг на живота, сега придобиват в стиховете уж неочаквана свежест, завърнали се откъм другата посока: тези думи, препъващи се в устата на Александра Яковлевна, сякаш описваха още един полукръг, отново залязваха, отново издаваха цялата си вехта оскъдица и чрез нея разкриваха лъжата на стила. Освен патриотична лирика имаше и стихотворения за някакви матроски таверни; за джин и джаз, който той изписваше по преводно-германски начин като „яц“; имаше стихотворения за Берлин с напън да развие гласа на германските названия също както например имената на италианските улици звучат в руските стихотворения с подозрително приятен контраалт; имаше и приятелски посвещения без рима и без размер, нещо объркано, мъгляво, плашливо, някакви душевни дрязги и обръщение на „вие“ към приятеля, както болният французин се обръща на „вие“ към Бога или младата руска поетеса — към любимия господин. И всичко това бе изразено бледо, криво-ляво, с многобройни неправилни ударения — при него се римуваха „вреден“ и „подреден“, „обезлича“ и „отлича“, октомври заемаше четири места в стихотворението, макар да бе платил само за три, „пожарище“ означаваше голям пожар и освен това съм запомнил трогателното споменаване на „фреските на Врубльов“ — очарователен хибрид