Почти едновременно сме влезли в Берлинския университет, но не познавах Яша, макар че сигурно често сме се разминавали. Разликата в специалностите — той се занимаваше с философия, аз — с инфузории, намаляваше възможността да общуваме. Ако сега се върнех в това минало, и то само с едно обогатяване — със съзнанието за днешния ден, — щях да повторя най-точно тогавашните си оплетени стъпки и със сигурност щях да забележа начаса лицето му, сега вече толкова познато ми от снимките. Забавно: ако изобщо човек си представи как се връща в миналото с контрабандата на настоящето, колко страхотно би било да срещне там в неочаквани места тъй младите и свежи първообрази на днешните си познати, които в някакво ясно безумие не могат да го познаят; например жената, която обичам от вчера, като момиче всъщност е пътувала почти до мен в претъпкания влак, а минувачът, попитал ме преди петнайсет години как да стигне до някъде си, днес ми е колега по служба. В тълпата на миналото десетина лица биха придобили такава анахронична значителност: дребни карти, напълно преобразени от лъча на коза. И тогава с каква увереност… Но уви, дори и насън да се случи да пътешествуваме така, пред границата с миналото целият ни сегашен ум се обезценява и в обстановката на класната стая, набързо скалъпена от некадърния бутафор на кошмара, отново не си знаеш урока — с цялата уж забравена изтънченост на някогашните училищни мъки.
В университета Яша станал близък приятел със студента Рудолф Бауман и със студентката Оля Г. — руските вестници не публикуваха фамилното й име. Тя била госпожица на неговите години, от неговата среда, едва ли не родена в същия град. Впрочем семействата им не се познавали. Само веднъж, две години след гибелта на Яша, я видях на една литературна вечер и запомних необичайно широкото й чисто чело, очите с морски оттенък и голямата червена уста с чер мъх над горната устна и с дебела брадавица отстрани; бе застанала със скръстени ръце на меката гръд, което веднага разгърна в мен цялата литература по темата, където имаше и прах от студената вечер, и кръчма покрай шосето, и женска наблюдателна скука. Никога не съм виждал Рудолф и само от чужди думи си правя извода, че е бил бледокос, бърз в движенията и красив — с жилестата красота на гонче. По такъв начин използвам различен метод за изучаване на всяко от споменатите три лица, което влияе както на плътността им, така и на окраската, докато в последния миг не блесне някакво неразбираемо за самия мен слънце и не ги изравни с озарението си.
В записките в своя дневник Яша бе определил точно взаимоотношенията между него, Рудолф и Оля като „триъгълник, вписан в кръг“. Кръгът — това е била нормалната, ясна, „евклидова“ дружба, както се изразява той, свързала тримата, така че само с нея съюзът им би останал щастлив, безгрижен и ненакърним. Триъгълникът, вписан в него, била онази, другата връзка от отношения, сложна, мъчителна и възникваща дълго, която водела свой живот напълно независимо от общата окръжност на еднаквата дружба. Това бил банален триъгълник на трагедията, родила се в идиличния пръстен, и дори самото съществуване на тъй подозрителен синхрон на градежа, да не говорим за модната комбинационност в развитието му, никога не би ми позволило да направя от всичко това разказ, повест, книга.
„Неистово съм влюбен в душата на Рудолф — пишеше Яша в своя развълнуван неоромантичен стил. — Влюбен съм в нейната съразмерност, в нейното здраве, в нейната жизнерадостност. Неистово съм влюбен в тази разголена, загоряла, гъвкава душа, която има отговор за всичко и крачи през живота като самоуверена жена през бална зала. Бива ме само да си представя в най-сложен абстрактен порядък, в сравнение с който Кант и Хегел са игра, онази дива наслада, която бих изпитал, ако… Ако какво? Какво мога да сторя с душата му? Тъкмо такова незнание, тази липса на някакво съвсем тайнствено оръдие (както Алберт Кох е копнял за «златна логика» в света на безумните), тъкмо това е смърт за мен. Кръвта ми кипи, ръцете ми изстиват като на гимназистка, когато оставаме двамата, и той го знае, ето защо му ставам отвратителен и не прикрива погнусата си. Неистово съм влюбен в душата му — и това е също толкова безплодно, както да се влюбиш в луната.“