Човек би разбрал погнусата на Рудолф — но, от друга страна… понякога ми се струва, че страстта на Яша не е била чак толкова ненормална, че вълнението му в края на краищата твърде прилича на вълнението на руския младеж от средата на миналия век, треперещ от щастие, когато, вдигнал копринени ресници, наставникът с матово чело, бъдещият вожд, бъдещият мъченик, се обръща към него… и напълно решително бих отхвърлил непоправимата природа на отклонението („Луна и полигон, виолата на заблудилия се пол…“ — както в поемата на Кончеев, преведено от някого като „и степ, и нощ, и на луна…“), стига само Рудолф поне малко да е бил учител, мъченик и вожд, защото всъщност той е бил това, което се нарича „бурш“13 — е, да, бурш с разхлопана дъска, с влечение към смътни стихове, към куцаща музика, към разкривена живопис, което обаче не изключва да е притежавал същностното здравомислие, запленило Яша или подвело го, че се е запленил.
Син на почтен глупак професор и чиновническа щерка, Рудолф израснал в дивни буржоазни условия между храмообразния бюфет и гръбчетата на заспали книги. Бил е добродушен, макар и недобър, общителен, но все пак дръпнат, вироглав, ала и пресметлив. В Оля се влюбил окончателно след разходка с велосипеди с нея и с Яша из Шварцвалд; тази разходка, както после е дал показания пред следствието, „отвори очите и на трима ни“; влюбил се до уши, просто и нетърпеливо, но срещнал резкия й отпор, усилен и от това, че празноглавата, лакома, мрачно своенравна Оля на свой ред (сред същите елови гори, край същото черно езеро) „разбрах, че съм се увлякла“ по Яша, който се почувствал също толкова потиснат от това, колкото Рудолф от неговия плам и колкото тя от Рудолфовия, така че възникнала пълна геометрична зависимост между вписаните им чувства, напомняйки в същото време тайнствената конкретизираност на определенията в списъците на действащите лица у старинните френски драматурзи: еди-коя си — „amante“14 на еди-кого си, с тогавашния оттенък на действително причастие.
Вече малко преди зимата, преди втората зима на техния съюз, те ясно си дали сметка за положението: през целия този сезон изследвали неговата безнадеждност. Външно всичко изглеждало наред: Яша четял неспирно, Рудолф играел хокей, като виртуозно сновял из леденото поле, Оля се занимавала с изкуствознание (което в контекста на епохата звучи с непоносимо типична нота, както впрочем и цялата въпросна драма); вътре обаче безспирно кипял стаен, болезнен процес, станал стихийно разрушителен в момента, когато клетите младежи започнали да намират наслада в тройното си изтезание.
Дълго време по негласно споразумение (вече отдавна безсрамно и безнадеждно всеки знаел всичко за всекиго) те изобщо не засягали вълненията си, когато били тримата; ала липсвал ли един от тях, двамата неминуемо се захващали да обсъждат неговата страст и страдание. Кой знае защо, посрещнали Нова година в кафенето на една от берлинските гари — може би защото на гарите въоръжението на времето е особено внушително, — а после тръгнали да се скитат из разноцветната киша по страшните празнични улици, Рудолф вдигнал ироничен тост за разобличеното приятелство — и оттук насетне, отначало сдържано, но после, упоени от откровеността, вече съвместно в пълен състав обсъждали своите чувства. И тогава триъгълникът започнал да разяжда своята окръжност.
Семейство Чернишевски, както и родителите на Рудолф, както и майката на Оля (скулпторка, затлъстяла, черноока, още красива дама с дебел глас, погребала двамина съпрузи и винаги носеща на шията някакви дълги бронзови вериги) не само не усещали какво събитие надвисва, но биха отвърнали уверено, стига да се намереше любопитен безделник сред ангелите, вече долетели, кръжащи с професионална грижовност около люлката с тъмнеещ новороден револвер — биха отвърнали, че всичко е наред, че всички са напълно щастливи. Ала по-късно, когато всичко вече се било случило, ограбената памет се мъчела с все сила да намери в някогашния гладък поток от еднакво обагрени дни следи и улики от бъдещето — и ги откривала, моля ви се! Затова госпожа Г, нанасяйки, както самата тя се изразявала, съболезнователна визита на Александра Яковлевна, напълно вярвала в думите си, когато твърдяла, че отдавна била предчувствувала нещастието: още от деня на влизането си в полутъмния салон, там на дивана в неподвижни пози с различни горестни наклони в духа на алегориите по надгробните барелефи мълчали Оля и двамината й приятели; било само за миг, един миг на хармония на сенките, ала госпожа Г, уж го отбелязала или по-точно, оставила го за по-нататък, та след няколко месеца да се върне към него: