„Ей с такава сцена да започна някога дебела книга по стария вкус“ — помисли мимоходом с безгрижна ирония, напълно излишна впрочем, защото някой в него, вместо него, независимо от него посрещна видяното, записа го и го скъта. Самият той, настанил се току-що и още несвикнал с положението си на тукашен обитател, сега за пръв път беше изскочил да купи това-онова. Познаваше улицата, както му бе познато всичко наоколо: пансионът, откъдето се бе изнесъл, беше наблизо, ала досега тази улица кръжеше и се плъзгаше, лишена от всякаква връзка с него, но днес внезапно спря, вече застинала като проекция на новото му жилище.
Проточила се между средни на ръст липи с капки дъжд по гъстите черни вейки според схемата на бъдещите листа (утре във всяка капка ще има зелена зеница), снабдена с накатранена гладка повърхност, широка над десет метра, и с напъстрени тротоари ръчна изработка (облагодетелствуващи нозете), улицата слизаше с едва забележим наклон от пощата и свършваше като епистоларен роман при църквата. Опитният му взор диреше кое в нея би се превърнало във всекидневна спънка, във всекидневно изтезание за чувствата, но май нищо такова не се забелязваше, а разсеяната светлина на сивия пролетен ден не само бе извън подозрение, но дори обещаваше да смекчи дреболията, която не би пропуснала да се открои на слънчев зрак; тази дреболия можеше да бъде всичко: цветът на къщата например, веднага породил в устата му неприятен вкус на овес, а може би и на халва; архитектурен детайл, набиващ се експанзивно всеки път в очите му; дразнещата преструвка на кариатидата — хрантутница, не подпора, която и от по-лек товар начаса би се превърнала в прах от мазилка; или — върху ствола на дърво — безцелно и завинаги оцелелият под ръждиво кабарче крайчец на свършила работа, ала нескъсана докрай ръкописна обява за изгубено синкаво куче; или предмет до прозорец, или миризма, отказваща в последната секунда да съобщи спомена, който уж е искала да предизвика, но така и останала на ъгъла като скрита зад самата себе си тайна. Не, нямаше нищо такова (още нямаше), ала ще е добре, помисли той, някой път през свободното време да проучи как се редуват онези три-четири вида магазинчета и да провери доколко е вярна догадката, че в разположението им се съдържа композиционен закон, та като попадне на най-честото съчетание, да вникне в средния ритъм за улиците на даден град, примерно: будка за тютюн, аптека, плод и зеленчук. На улица Таненберг тези три магазина бяха разделени, намираха се в различни нейни краища, но може пък роенето в ритъм тук още да не бе започнало, а в бъдеще, подчинявайки се на контрапункта, постепенно (в зависимост от фалирането или от преместването на собствениците) те да се съберат: плод и зеленчукът предпазливо ще прекоси улицата, за да застане през седем, а може би и през три номера от аптеката — също както в рекламен филм разбърканите букви намират местата си, при което някоя от тях накрая ще се преобърне, изправяйки се припряно на крака (комичен персонаж, задължителният Иван повлекан в новобрански строй), изчаквайки така да се освободи съседно място, а сетне и двете по диагонал ще намигнат на будката за тютюн — хайде, беж насам; и ето ги трите вече наредени една до друга, като в банален стих. Боже мой, колко мразя всичко това, магазинчетата, стоката на витрината, тъпото й лице и най-вече церемонията на сделката, размяната на изтъркани любезности, преди и след! Ами скромната цена, свенливо премрежила поглед… благородството на отстъпката… човеколюбието на търговската реклама… Цялото това долнопробно подражание на доброто — странно всмукващо добрите: Александра Яковлевна ми е признавала, че щом тръгне на пазар из познатите магазинчета, тя нравствено се пренася в особен свят, където се опива от виното на честността, от сладостта на взаимните услуги и отвръща на восъчната усмивка на продавача с изблик на лъчезарен възторг.