Към пролетта револверът поотраснал. Притежавал го Рудолф, но доста време той преминавал незабелязано от един към друг като топло пръстенче в детска игра или Черен Петър. Колкото и да е чудно, мисълта да изчезнат и тримата, за да се възстанови — вече в неземен план — някакъв идеален непорочен кръг, най-страстно била разработвана от Оля, макар че вече трудно може да се установи кой и кога я е изказал за пръв път; поет на начинанието станал Яша, неговото положение изглеждало най-безнадеждно, тъй като все пак било най-абстрактно; но има мъки, които не се лекуват със смърт, защото доста по-просто се церят от живота и от променливите му мечти: вещественият куршум не ги лови, който за сметка на това чудесно се справя с веществената страст на Рудолфовото и Олиното сърце.
Изходът вече бил намерен и разговорите за него станали особено увлекателни. В средата на април, в тогавашното жилище на Чернишевски (родителите кротко отишли на кино отсреща) се случило нещо, явно послужило за окончателен подтик към развръзката. Рудолф неочаквано се понапил, развихрил се, Яша едва го откъснал от Оля — и това се случило в банята, сетне Рудолф през ридания събирал изпадалите по някакъв начин от джоба на панталоните му пари; колко тежко, колко срамно било на всички, какво примамливо облекчение им изглеждал определеният за утрешния ден финал.
В четвъртък следобед, на осемнайсети, осемнайсетгодишнина от смъртта на Олиния баща, те понесли със себе си вече надебелелия и самостоятелен револвер и през леко прокъсаното време (с влажен западен вятър и с лилава ръжда от градинските теменуги из всички градинки) се запътили с трамвай петдесет и седем за Грюнвалд, та там, в някой затънтен кът на гората да се застрелят един след друг. Стояли на задната площадка, и тримата с мушами, с бледи, подпухнали лица, Яша изглеждал някак странно опростен от стария каскет с голяма козирка, четири години не бил го слагал, а днес, кой знае защо, нахлупил тъкмо него; Рудолф бил гологлав, вятърът развявал светлата му коса, която се ветреела назад от слепоочията; а Оля, облегната на задната стена и хванала се за дръжката с бялата си силна ръка с голям пръстен на показалеца, гледала, примижала, пробягващите улици и все настъпвала, без да иска, лостчето на нежното звънче на пода (предназначено за каменния крачун на ватмана, когато задната част на вагона стане предна). Отвътре, през вратата, видял тази група Юлий Филипович Познер, някогашен частен учител на братовчед на Яша. Надникнал бързо — бе напорист и уверен господин — и повикал с ръка Яша, който го познал и влязъл при него.
„Голям късмет, че ви срещнах“ — казал Познер и като обяснил най-подробно, че отива с петгодишната си дъщеря (тя седяла отделно до прозореца и притискала мекия си като гума нос до стъклото) да навести жена си в родилния дом, извадил портфейла си, а от него — визитка, и възползвайки се от неволното спиране на трамвая (на завоя му паднала лирата), с автоматичната писалка задраскал стария адрес и написал новия. „Предайте това на братовчед си — рекъл той, — щом се върне от Базел, напомнете му, ако обичате, че у него останаха няколко мои книги, които ми трябват, дори много ми трябват.“
Трамваят летял по Хохенцолерндам. Оля и Рудолф все така строго и безмълвно стояли на течението, ала нещо се променило загадъчно: с това, че Яша ги оставил само двамата за минута (Познер и дъщеря му слезли почти веднага), съюзът сякаш се разрушил, започнало отделянето на Яша от тях и когато се върнал на площадката, без да го знае, както не знаели и те, той бил вече съвсем сам, при което незабележимата пукнатина продължавала да пълзи и да се разширява неудържимо по закона, ръководещ всички пукнатини.
В безлюдната пролетна гора, където мокрите кафяви брези, особено по-малките, съсредоточили изцяло внимание навътре към себе си, стояли безучастни — недалеч от сивкавото езеро (по чието грамадно крайбрежие нямало никого освен едно дребно човече, което по молба на кучето си мятало пръчка във водата), те лесно намерили удобен гъсталак и веднага пристъпили към въпроса; по-точно пристъпил Яша: притежавал честен дух, придаващ почти делнична простота дори на най-безразсъдната постъпка. Той казал, че ще се застреля пръв като най-голям (с една година от Рудолф и с един месец от Оля), и с този маловажен довод отстранил удара на грубия жребий, който поради слепотата си вероятно пак щял да се стовари върху него; съблякъл мушамата и без да се сбогува с приятелите си, нещо напълно естествено поради еднаквия маршрут, без приказки, с недодялана припряност се спуснал между боровете по хлъзгавия склон в дерето, цялото обрасло с дъбчета и храсталаци, които въпреки априлската прозрачност напълно го скрили от останалите горе.