— Чуйте, трябва някак да променим темата — тихо рече Чернишевска, — страхувам се от тези истории заради него. Сигурно имате нови стихотворения, нали? Фьодор Константинович ще ни прочете стихове — провикна се тя, но Василиев, който, полуизлегнат, държеше в едната си ръка монументално цигаре с безникотинова цигара, а с другата разсеяно мачкаше куклата, извършваща някакви емоционални еволюции върху коляното му, продължи още към половин минута да разправя как тази весела история вчера била гледана от съда.
— Нищо не съм взел и нищо не помня — повтори няколко пъти Фьодор Константинович.
Чернишевски бързо се обърна към него и отпусна малката си космата ръка върху ръкава му.
— Чувствам, че още ми се сърдите. Давате ли честна дума, че не? После осъзнах колко е жестоко. Изглеждате зле. Какво ново при вас? Така и не ми обяснихте защо се преместихте.
Той откликна: в пансиона, където бе живял половин година, внезапно се настанили негови познати — много мили, безкористно натрапчиви хора, които „наминаваха да побъбрим“. Стаята им била в съседство и скоро Фьодор Константинович почувствувал, че стената между него и тях сякаш се е разпаднала и той е беззащитен. Но на бащата на Яша, разбира се, никакво преместване не би помогнало.
Като си подсвиркваше, грамадният Василиев, приведен леко, заоглежда гръбчетата на книгите по лавиците; извади една и щом я отвори, престана да свирука, но пък с шумно пъхтене я зачете под нос. Мястото му на дивана зае Любов Марковна с чантата си: оголила уморени очи, тя се размекна и взе да гали златния тил на Тамара с недобре поддържаната си ръка.
— Да! — рязко рече Василиев, затвори книгата и я натика в първата попаднала му пролука. — Всичко на този свят свършва, другари. Лично аз утре трябва да стана точно в седем.
Инженер Керн си погледна китката.