— Ах, останете още малко — избъбри Чернишевска с втренчено блеснали сини очи и като се обърна към инженера, вече станал и изправен зад стола си, който бе отместил малко встрани (както някои, щом си изпият чая, обръщат чашата върху чинийката), заговори за доклада, който той се съгласил да изнесе следващата събота — доклад на тема „Блок на война“.
— На поканите погрешно написах „Блок и войната“ — рече Александра Яковлевна, — но нали няма значение?
— Не, напротив, има, и то голямо — отговори инженерът с усмивка на тънките устни, но е убийствен поглед зад лупите на очилата, без да разтваря преплетените си връз корема пръсти. — „Блок на война“ изразява точно каквото трябва: личния характер на моите наблюдения, а „Блок и войната“, извинете, е философия.
И тогава всички те започнаха полека да избледняват, да се полюшват в неволните вълнения на мъглата и напълно да изчезват; очертанията, гърчейки се като осморки, се изгубваха във въздуха, но все още ту тук, ту там проблясваха осветени точки — приветлива искра в окото, отблясък върху гривна; за миг отново се върна напрегнато смръщеното чело на Василиев, който стискаше нечия вече топяща се ръка, а на изпроводяк проплава фъстъчената слама на копринени розички (шапката на Любов Марковна) и ето че всичко изчезна, в задимената гостна безшумно влезе Яша по пантофи, предполагайки, че баща му е вече в спалнята, навън, в светлината на червени фенери, невидими същества с вълшебен звън ремонтираха черния паваж в края на площада, а Фьодор Константинович, който нямаше пари за трамвай, си тръгна пеш. Забрави да вземе назаем от Чернишевски тези две-три марки, с които да изкара до следващия хонорар: самата тази мисъл не би го обезпокоила, стига да не се свързваше, усилвайки горчивината на цялото съчетание, с отвратително разочарование (прекалено ярко си бе въобразил успеха на своята книга), пък и лявата му обувка пропускаше студена вода, със страха от предстоящата нощ на новото място. Обезсилваха го умора, недоволство от себе си — бе пропилял напразно нежното начало на нощта; разяждаше го усещането, че не е дообмислил нещо през деня и сега вече никога не ще го дообмисли.
Вървеше по улици, отдавна пробутали му се за познати и нещо повече — разчитащи да ги обикне; те дори предварително си бяха купили място в бъдещите му спомени редом с Петербург, съседен гроб; вървеше по тези тъмно лъщящи улици и угасналите къщи си отиваха слепешком, едни отстъпваха назад, други настрани, към тъмното небе на берлинската нощ, където все пак тук-там имаше мочурливи места, стапящи се пред погледа, та той по такъв начин помогна на няколко звезди. Ето я най-сетне градинката, където вечеряхме, високата тухлена кирха19 и още съвсем прозрачната топола, приличаща на нервна система на великан, до нея обществената тоалетна, приличаща на курабиената къщурка на баба Яга. В мрака на градинката, едва докоснат от ветрилото на уличната светлина, красавицата, отказваща вече осем години да се въплъти отново (толкова жив бе споменът за първата любов), седеше на пепелявата пейка, но когато той мина наблизо, видя, че седи сянката от тополата. Свърна по своята улица и потъна в нея като в студена вода — толкова не му се искаше, такава тегоба обещаваха онази стая, недоброжелателният гардероб, кушетката. Щом намери входа си (видоизменен от тъмнината), извади ключовете. Никой от тях не отвори вратата.
— Какво значи това… — сърдито измърмори той, загледан в резбата на ключа, и отново, вбесен, взе да ръчка с него. — Ама че проклетия! — възкликна и се дръпна назад, за да погледне с вдигната глава номера на къщата.
Не, тук е. Отново се наведе към ключалката и внезапно се досети: ами да, това бяха ключовете от пансиона, които днес случайно бе отнесъл в джоба на мушамата с преместването, а новите сигурно са останали в стаята, в която сега му се искаше да се озове доста по-силно отпреди малко.
В онези години берлинските портиери бяха предимно заможни хора с дебели жени, грубияни, членуващи от еснафски съображения в комунистическата партия. Руските наематели се стъписваха пред тях: свикнали да се подчиняваме, навсякъде си назначаваме сянка на надзора. Фьодор Константинович напълно разбираше колко е глупаво да се страхува от стария глупак с изпъкнала адамова ябълка, но все пак да го събуди след полунощ, да го измъкне изпод гигантския пухен юрган, да направи ей това движение, за да натисне звънеца (макар че най-вероятно никой няма да откликне, колкото и да го натиска), все не се решаваше, още повече, че нямаше онова десетаче, без което бе немислимо да мине покрай дланта, отворена до бедрото като мрачна черпалка: непоколебимо сигурна в подаянието. „Ама че номер, ама че номер“ — зашепна той и се дръпна с чувството как изотзад, от тила до петите, върху него се стоварва бремето на безсънната нощ, железният двойник, когото трябва да отнесе нанякъде. „Ама че гльопаво“ — рече също, произнасяйки „глупаво“ с френско „l“, както го изричаше, разсеяно и привично шеговито, неговият баща, щом биваше озадачен от нещо.