Понеже не знаеше какво да стори, дали да чака някой да му отключи, или да потърси нощния пазач с черната мушама, който отговаря за ключалките по някои улици, или все пак да се насили и да взриви със звънеца къщата, Фьодор Константинович закрачи по тротоара до ъгъла и обратно. Улицата беше отзивчива и съвсем празна. Високо над нея от напречните жици висеше по една млечнобяла лампа; под най-близката вятърът люлееше призрачен кръг върху влажния асфалт. И това люшкане, което уж нямаше нищо общо с Фьодор Константинович, все пак тъкмо то със звъна на тамбурина блъсна нещо от края на душата му, където това нещо се бе стаило, и вече не с предишния далечен призив, а с близък тътен се търколи „Благодаря ти, родино…“, и веднага с обратната вълна: „За злата участ ти благодаря…“ И отново долетя след отговора: „От тебе непризнат.“ Говореше сам със себе си, докато крачеше по несъществуващия тротоар; краката се водеха от местно съзнание, а главният, всъщност единствено важният, Фьодор Константинович вече надникваше във втората строфа, започваща след няколко метра; тя трябваше да се развие в още неизвестна, но обещана със сигурност хармония. „Благодаря ти…“ — подхвана отново на глас, набирайки нова скорост, но внезапно тротоарът под краката му се втвърди, всичко наоколо изведнъж заговори и той се втурна, мигом отрезнял, към вратата на къщата, защото зад нея вече светеше.
Скулеста, попрецъфтяла дама с наметнато късо астраганено палто, смъкващо се от рамото й, отключваше на някого и се забави с него на вратата. „Нали няма да забравите, душко“ — помоли тя с вял делничен глас, когато Фьодор Константинович ги наближи ухилен, беше я познал веднага: заранта с мъжа си бе посрещала своите мебели. Ала позна и отиващия си — беше младият живописец Романов: на два пъти се бе натъквал на него в редакцията20. С учуден израз върху изящното лице, чиято елинска чистота безвъзвратно бе съсипана от тъмните криви зъби, той поздрави Фьодор Константинович, който сетне се поклони на дамата, наместваща палтото си върху ключиците, с огромни крачки се юрна нагоре по стълбището, препъна се отвратително на завоя и продължи нататък, като докосваше перилата. Сънена, по халат, фрау Стобой беше страшна, но това трая кратко. В стаята си той едва напипа осветлението. На масата блестяха ключовете, белееше книгата. „Свърши се с нея“ — помисли той. Толкова наскоро бе дарявал наред екземпляри на познати със строг поздрав, с молба за искрен съд, а сега се срамуваше да си спомня и надписите, и как през последните дни е живял с щастието от книгата. А нали нищо особено не беше се случило: днешната лъжа не изключваше утрешна или вдругиденшна награда, но по някакъв начин се бе преситил на мечтата и сега книгата лежеше на масата, цялата затворена между кориците си, ограничена в себе си и приключена, без да струи с мощни и радостни лъчи както преди.
Когато обаче си легна, тъкмо мислите му започнаха да се наместват за през нощта и сърцето му да се потапя в снега на съня (винаги на заспиване сърцето му прескачаше), Фьодор Константинович реши да рискува и повтори недовършеното стихотворение — просто за да му се порадва още веднъж преди сънената раздяла; но бе отпаднал, а то трептеше, жадно за живот, и след минута го завладя, пръсна тръпки по кожата му, изпълни главата му с божествено жужене и тогава той отново пална лампата, всмукна от цигара и — легнал на гръб, дръпнал чаршафа до брадичката и с извадени навън ходила като Сократ на Антоколски — се отдаде на всичките изисквания на вдъхновението. Това бе разговор с хиляди събеседници, от които само един бе истински, трябваше да улови тъкмо него и да не го изпуска от слуха си. Колко ми е трудно и колко ми е добре… И в разговор с татата нощем душата нетатататоп, безу безумието още и музиката тататоп…
След три часа опасно за живота въодушевление и вслушване той най-сетне изясни всичко, до последната дума, утре ще може да го запише. На раздяла вкуси полугласно тези добри, топли, наредени по два стиха.