Едва сега разбра, че в тях има някакъв смисъл, проследи го с интерес и го одобри. Съвсем капнал, щастлив, с ледени пети, още вярващ в благото и във важността на стореното, стана да угаси лампата. С прокъсала се нощна риза, с оголена мършава гръд и дълги космати крака с тюркоазни жили, той поспря пред огледалото, заоглежда се с все същото сериозно любопитство и не се позна напълно — тези широки вежди, челото, късо подстриганата коса. В лявото око се бе пукнало кръвоносно съдче и плъзналият от ъгълчето му червеникав оттенък придаваше нещо циганско на тъмно блесналата зеница. Господи, как бяха брадясали хлътналите му бузи през тези нощни часове — сякаш влажният плам на стихотворството поощряваше и растежа на космите. Врътна ключа на лампата, но в стаята нямаше какво да се сгъсти и бледите, зъзнещи предмети стояха там като посрещачи на димен перон.
Дълго не можа да заспи: останалите люспи от думи задръстваха и мъчеха мозъка, бодяха го в слепоочията, все не можеше да се отърве от тях. Междувременно стаята съвсем просветля и някъде — сигурно в бръшляна — разлудувалите се врабчета, всички заедно, едно през друго, чирикаха оглушително: голямо междучасие за дребосъците.
Така започна живеенето му на новото място. Хазайката все не можеше да свикне, че спи до един на обед, че не го знае къде и как обядва, а вечеря на амбалажна хартия. Така и никой не писа за сборничето му — кой знае защо, бе смятал, че това ще стане от само себе си, и дори не си направи труда да го разпрати по редакциите — ако не се брои кратката бележка (на икономическия редактор на „Газета“ на Василиев), където се изразяваше оптимистичен възглед за литературното му бъдеще и бе цитирана една от строфите му, ослепена с пердето на печатна грешка. Опозна по-добре улица Таненберг и тя му издаде най-хубавите си тайни: в следващата къща по-надолу например живееше дребно старче обущар с презиме Канариенфогел21 и наистина държеше клетка, макар и без яркожълта пленничка, на прозореца си, сред изложените поправени обувки, ала като погледна Фьодор Константинович над железните очила, типични за неговата гилдия, той отказа да приеме неговите обувки, та сега трябваше да мисли как да купи нови. Научи и фамилното име на хората от горния етаж: веднъж изхвърча погрешка на горната площадка и прочете на табелката: Carl Lorentz, Geschichtsmaler, а случайно срещнатият на ъгъла Романов, който държеше заедно с гешихтсмалера ателие в друга част на града, му каза това-онова за него: бил работяга, мизантроп и консерватор, през целия си живот рисувал паради, битки, призрака със звезда и лента в градините на Сан Суси, а сега, в безмундирната република, бил обеднял и съвсем умърлушен; преди войната от 1914–1918 година бил почетно известен, пътувал до Русия да рисува срещата на кайзера с царя и там, докато карал зимата в Петербург, се запознал с тогава още младата и обаятелна, рисуваща, пишеща, музицираща Маргарита Лвовна. Неговият съюз с руския художник възникнал случайно, от обява във вестника: Романов беше съвсем друга работа. Лоренц мрачно се привързал към него, но от първата му изложба насам (от времето на неговия портрет на графиня Дьо Хикс: чисто голата графиня с отпечатъци от корсета върху корема се бе изправила и държеше върху дланта самата себе си, но три пъти по-дребна) го смятал за луд и за мошеник. Мнозина бе прелъстила неговата рязка и своеобразна дарба, предсказваха му нечувани успехи, а някои дори го виждаха като основоположник на новонатуралистична школа: преминал през всичките изпитания на модернизма (както се изразяваха), той уж бил стигнал до обновена — интересна, възхладна — фабулност. Освен това в ранните му работи прозираше известна карикатурност — например в онази негова „Coïncidence“22, където на рекламната колона, сред ярките афиши, удивително съгласувани помежду си по багри, и покрай астралните названия на кината и подобна прозрачна пъстрота въобще можеше да се прочете обява за изгубена диамантена огърлица (с възнаграждение за оня, който я намери), а ето че тя бе на тротоара до самата колона и блещукаше с невинни искри. За сметка на това в неговата „Есен“ — захвърлен в канавката сред великолепните ясенови листа черен торс на шивашки манекен с разпран хълбок, изразителността бе вече от по-чисто качество; познавачите откриваха тук бездна от тъга. Но най-хубавата му творба до днес си оставаше купената от богаташ познавач и вече много пъти репродуцирана „Четирима граждани, ловящи канарче“: четиримата в черно, плещести, с бомбета (единият, кой знае защо, бос), подредени в някак възторжено предпазливи пози под необикновено слънчевата зеленина на правоъгълно подкастрена липа, в която се крие птицата, отлетяла може би от клетката на моя обущар. Тази странна, прекрасна, но все пак отровна живопис ме вълнуваше неопределено, долавях в нея някакво предупреждение в двете значения на думата: далеч изпреварило моето, това изкуство му осветяваше и опасностите по пътя. Самият художник обаче ми беше отблъскващо скучен, имаше нещо невъзможно за мен в крайно припрения му, съвсем фъфлещ говор, съчетан с несвързаното с него и машинално проблясване на лъщящите му очи. „Чуйте — рече той и ми плюна на брадичката, — хайде да ви запозная с Маргарита Лвовна, тя ми заръча някой ден да ви заведа, нали ще дойдете, събираме се в ателието на вечеринки с музика и сандвичи, на червени абажурчета, идва много младеж, Полонска, братя Шидловски, Зина Мерц…“