Имената ми бяха непознати, не изпитвах желание да прекарвам вечерите си в компанията на Всеволод Романов, плосколиката жена на Лоренц също никак не ме интересуваше, та не само не приех поканата, а започнах и да избягвам художника.
Откъм двора заран се дочуваше — тънко и сдържано напевно: „Prima Kartoffel!“23 — как тръпне сърцето на пресния зеленчук или гробовен бас провъзгласяваше: „Blumenerde!“24. В бухтенето от изтупваните килими понякога се намесваше латерна, кафява, натъкмена върху окаяна количка, с обла рисунка върху едната страна, изобразяваща идиличен ручей, а латернаджията я въртеше ту с лявата, ту с дясната ръка и проточваше плътно „O sole mio“. То вече приканваше в градинката. Там едно кестеново дръвче, подпряно с кол (защото, както бебето още не умее да ходи, и то не можеше да расте без помощ), изведнъж избликна с цвят, по-голям от самото него. Люлякът обаче дълго не разцъфна; когато се накани, за една нощ, оставила доста угарки под пейките, обгърна градината в пръхкав разкош. На тихата уличка зад църквата през навъсен юнски ден се ронеха акациите и тъмният асфалт покрай тротоара изглеждаше тъй, сякаш някой бе изсипал върху му мляко с грис. По лехите около статуята на бронзовия атлет розата „Слава на Холандия“ подаде крайчетата на розовите си листенца, последва я „Генерал Арнолд Янсен“. В един весел безоблачен ден през юли се състоя много успешен мравешки летеж: самките излитаха, врабците ги лапаха също в полет, а там, където не им пречеше никой, те сетне доста време пълзяха по чакъла, ронейки крехките си бутафорни крилца. От Дания съобщаваха, че поради необичайните жеги там се наблюдавали многобройни случаи на умопомрачение: хората си хвърляли дрехите и скачали в каналите. Самците на гъботворката се мятаха на бесни зигзази. Липите извършиха всички свои сложни, боклучави, дъхави и немарливи метаморфози.
Фьодор Константинович прекарваше по-голямата част от деня на тъмносинята пейка в градинката без сако, нахлузил на бос крак стари платнени обувки, с книга в дългите загорели пръсти; а когато слънцето прекалено се стоварваше върху му, отмяташе глава върху горещата облегалка и дълго мижеше; прозрачните колела на градския ден се въртяха през вътрешна бездънна аленина, пробягваха искрите на детски гласове и книгата, отворена върху коленете му, ставаше все по-тежка, все по-безкнижна. Но ето че аленината напливно потъмняваше и попривдигнал запотен тил, той отваряше очи и отново виждаше градинката, лехата с маргарити, току-що полетия чакъл, момиченце, което само си играеше на дама, бебе в количка, състоящо се от две очи и розова играчка кречетало, пътешествието на ослепителния, дишащ лъчист диск през облака — и отново всичко се разгаряше, камионът на въглищаря минаваше с тътен край градинката — по петнистата улица с дървета от двете страни. Самият въглищар се бе наместил на високата друсаща седалка, стиснал в зъби дръжката на изумруденоярък листец.
Привечер се запътваше за частния урок — преподаваше на търговец с белезникави мигли, който го гледаше с недоброжелателно мътен поглед, докато той невъзмутимо му четеше Шекспир, а също и на гимназистка в черен джемпър, която понякога му се искаше да целуне по сведеното жълтеникаво вратле, както и на неизменно весел, набит морски офицер, който казваше „тъй вярно“ и „сече ми пипето“ и се гласеше „да драсне“ към Мексико скришом от съжителката си — стокилограмова, страстна и скръбна бабичка, която случайно бе избягала в една шейна с него във Финландия и оттогава от вечна отчаяна ревност го тъпчеше с млин с месо, с кремове, с мариновани гъби… Освен това му падаха преводи с добра печалба, някоя докладна записка за ниската звукопроводимост на подовете с плочи или трактат за машинни лагери; е, малък, ала особено скъпоценен доход носеха стихотворенията, които пишеше в запой и с все същия родолюбиво лиричен патос, при което едни не издържаха до пълното си въплъщение и се разпиляваха, оплодотворявайки тайната глъбина, а другите, лъснати докрай и снабдени с всички запетайки, заминаваха за редакцията — първо с подземния влак и с отблясъците, бързо катерещи се по медните вертикали, сетне — с огромния и странно пуст асансьор до осмия етаж, където в края на сивия като пластилин коридор, в тясната стаичка, миришеща на „разлагащия се труп на злободневното“ (както остроумничеше първият комик на редакцията), седеше секретарят, лунообразен флегматик без възраст и сякаш без пол, неведнъж спасявал положението, когато заплашваха да ги разгромят, недоволни от една или друга статийка, било някакви местни платени якобинци или нашего брата, шуанът, грамадански пройдоха мистик.