Разтакава се така цяло лято, роди, отгледа и разлюби навеки към две дузини стихотворения, а в един ясен и прохладен ден, беше събота (вечерта ще има събрание), се запъти за важна покупка. Нападалите листа не се бяха настлали плоско на тротоара, а се издуваха изпръхнало, така че под всяко стърчеше синьо крайче от сянка. От сякаш курабиената си къщурка с бонбонени прозорчета излезе старица с метла, с чиста престилка, с дребно остроносо лице и с несъразмерно огромни ходила. Да, есен е! Той крачеше весело, всичко беше чудесно: утрото донесе писмо от майка му, която се канеше да го навести за Рождество, през разкапаните си летни обувки усещаше земята необикновено живо, щом минеше по непавирана част покрай опустелите и лъхащи на изгоряло зеленчукови градини между къщите, обърнати към него със срязаната част на калканите си, а из градините пред прозиращите беседки се виждаха зеле, отрупано с мънистата на едрите капки, синкавите стъбла на прецъфтели карамфили и слънчогледи, свели тежки муцуни. Отдавна му се искаше някак да изрази, че чувството за Русия е в нозете му, че с пети би могъл да я опипа и да я познае цялата, както слепец с длани. Стана му мъчно, когато ивицата тлъста кафява пръст свърши и се наложи отново да поеме по звънко отекващите тротоари.
Млада жена в черна рокля, с лъснало чело и бърз разсеян поглед седна за осми път в нозете му, отпусна се странично на столчето, извади тясна обувка от шумолящата вътрешност на кутията, размачка я по ръбовете с леко поскърцване, силно разперила лакти, сръчно я развърза с очи, вперени покрай него, и като извади обувалка някъде от лоното си, извърна тяло към големия, свенлив, несръчно закърпен крак на Фьодор Константинович. Кракът влезе по чудо в обувката, но щом се озова вътре, напълно ослепя: раздвижването на пръстите изобщо не личеше по външната, гладка и тясна черна кожа. Продавачката с феноменална бързина стегна крайчетата на връзките и пипна бомбето на обувката с два пръста.
— Съвсем по мярка! — рече. — Новите винаги малко… — продължи тя припряно и вдигна към него кафяви очи. — Разбира се, ако желаете, можете да използвате подложка под петата. Но са ви точно, убедете се сам!
Поведе го към рентгеноскопа, показа му къде да стъпи. Щом погледна надолу през прозорчето, зърна върху светъл фон своите тъмни, спретнато наредени една до друга стави. Ето с това ще стъпя на брега от ладията на Харон. После изпробва и лявата обувка, разходи се напред-назад по килима, извръщайки очи към ниските огледала, където се отразяваха разхубавилата се негова крачка и остарелият с десет години крачол.
— Да, добре е — пророни малодушно.
Когато беше малък, драскаха с кука лъскавата черна подметка, за да не се хлъзга. Занесе ги под мишница на частния урок, върна се вкъщи, вечеря, обу ги, като им се любуваше, обзет от опасение, и тръгна на събрание.
Май не е лошо — като за мъчително начало.
Събранието беше свикано в малка, трогателно разкошна квартира у роднини на Любов Марковна. Червенокоса госпожица в зелено над коленете помагаше на (разговарящата с нея с висок шепот) камериерка естонка да поднася чая. Сред познатата тълпа, където новите лица не бяха много, Фьодор Константинович веднага зърна Кончеев, дошъл за пръв път в този кръжец. Загледан в приведената, дори сякаш гърбава фигура на този неприятно тих човек, чийто тайнствено разрастващ се талант можеше да бъде спрян единствено с дара на Изора25, този човек, разбиращ всичко, с когото все не успяваше да поговори истински — а колко му се искаше — и в чието присъствие, страдайки, вълнувайки се и безнадеждно зовейки на помощ стихотворенията си, се чувстваше само негов съвременник — загледан в това младо, рязанско, почти простовато лице, отгоре ограничено от къдри, а отдолу от колосана яка, Фьодор Константинович отначало дори се поумърлуши… Но три дами му се усмихваха откъм дивана, Чернишевски отдалеч му се кланяше по турски, Гец издигаше като знаме донесената за него книжка на списанието с „Началото на Поемата“ на Кончеев и със статията на Христофор Мортус26 „Гласът на Мери в съвременната поезия“. Някой отзад произнесе в отговор някому и с обясняваща интонация: „Годунов-Чердинцев.“ „Нищо, нищо — бързо си помисли Фьодор Константинович, леко усмихнат, и се заоглежда, почуквайки с папироса по дървената табакера с орел, — нищо, тепърва ще се сблъскаме, ще видим кой кого.“ Тамара му сочеше свободен стол и докато се промъкваше натам, той май отново дочу звъна на своето име. Когато младежи на неговите години, любители на стихове, го изпращаха понякога с особения поглед, плъзгащ се като лястовичка по огледалното сърце на поета, той изпитваше лекия хлад на бодра животворна гордост: това бе предварителният проблясък на бъдещата му слава, но имаше и друга слава, земна, сигурен отблясък от миналото — не по-малко от вниманието на връстниците у него будеше гордост любопитството на старите хора, разпознали и сина на знаменития пътешественик, изследвал фауната на Тибет, Памир и на други сини страни.
26