— Ето — рече росно усмихната Александра Яковлевна, — запознайте се.
Пред него стоеше някой си Скворцов, наскоро напуснал Москва, приветлив, с лъчисти бръчици около очите, носът му бе като картоф, брадичката — рядка, водеше спретната, младолика жена с напевен говор и копринен шал — накратко, двойка от онзи полупрофесорски тип, добре известен на Фьодор Константинович от спомените му за хората, мяркали се около баща му. Скворцов любезно и смислено подхвана колко го смайвала пълната неосведоменост в чужбина за обстоятелствата около гибелта на Константин Кирилович.
— Решихме — намеси се жена му, — че щом у нас не знаят, значи това е в реда на нещата.
— Да — продължи Скворцов, — страшно ясно си припомням сега как веднъж имах възможността да бъда на обед в чест на баща ви и колко остроумно се изрази Пьотър Кузмич Козлов, че Годунов-Чердинцев възприемал Централна Азия като свое ловно поле. Да… Май тогава още ви нямаше на света.
Тогава Фьодор Константинович внезапно забеляза скръбно проницателния, обременен от съчувствие поглед на Чернишевска, насочен към него, и като прекъсна сухо Скворцов, започна без интерес да го разпитва за Русия.
— Как да ви кажа… — отвръщаше му оня.
— Здравейте, Фьодор Константинович, здравейте, скъпи — извика над главата му, макар вече да му стискаше ръката, адвокатът, приличащ на затлъстяла костенурка — и вече поздравяваше друг. Но ето че Василиев стана от мястото си и опрял се за миг в ръба на масата с лекото докосване на пръстите, присъщо на продавачи и оратори, обяви събранието за открито.
— Господин Буш — допълни той — ще ни прочете своята нова философска трагедия.
Герман Иванович Буш, възрастен, свит здравеняк, симпатичен емигрант от Рига, напомнящ по лице Бетховен, седна до масичката в стил ампир, екливо се окашля, разгърна ръкописа; ръцете му забележимо трепереха и продължиха да треперят през цялото четене.
Още в самото начало бе набелязан пътят на злощастието. Куриозното произношение на четеца бе несъвместимо с мъглявия смисъл. Когато още в пролога се появи тръгналият по друма Самотен Спътник, Фьодор Константинович напразно си помисли, че това ще е метафизичен парадокс, а не предателски лапсус. Началникът на Градската стража, който не пускаше пътника, няколко пъти повтори, че той „сигурно не ще мине“. Градчето бе крайморско (Спътникът идеше от хинтерланда27) и там екипажът на гръцки кораб го бе ударил на пиянство. На Улицата на Греха се водеше такъв разговор:
Първа проститутка: Всичко е вода. Така казва моят клиент Талес.
Втора проститутка: Всичко е въздух, рече ми младият Анаксимен.
Трета проститутка: Всичко е чисто. Моят плешив Питагор не греши.
Четвърта проститутка: Хераклит ме гали и шепне: всичко е огън.
Спътникът (влиза): Всичко е съдба.
Освен това имаше два хора, от които единият по някакъв начин представляваше вълната на физика Дьо Бройл и логиката на историята, а другият, добрият хор, спореше с него. „Първи моряк, втори моряк, трети моряк“ — нервно, с мокър по ръбовете бас изреждаше Буш разговарящите лица. Появиха се някакви: Продавачка на Лилии, Продавачка на Теменужки, Продавачка на Различни Цветя. Внезапно нещо се люшна: сред публиката започнаха сривове.
Скоро се установиха силови линии в разни посоки през цялото просторно помещение — връзка между погледите на трима-четирима, сетне на петима-шестима и накрая между десетима души, което представляваше почти четвърт от събралите се. Кончеев бавно и внимателно взе голямата книга от етажерката, до която седеше (Фьодор Константинович забеляза, че е албум с персийски миниатюри), все така бавно я заобръща ту отсам, ту оттам и захвана кротко и късогледо да й се любува. Чернишевска изглеждаше учудена и оскърбена, ала поради своя тайна етика, свързана някак със спомена за сина й, се насилваше да слуша. Буш четеше бързо, лъсналите му скули мърдаха, в черната му вратовръзка пламтеше подковка, а краката му под масичката бяха допрели бомбета — и колкото по-дълбока, по-сложна и неразбираема ставаше идиотската символика на трагедията, толкова по-ужасно напираше да избликне мъчително възпираното, подземно тътнещото клокочене; мнозина вече се навеждаха, страхуваха се да вдигнат глави и когато на площада започна Танцът на Масковете, някой — Гец — внезапно се закашля и заедно с кашлицата изригна някакъв допълнителен звук, тогава се скри зад дланите си, а след малко отново се появи иззад тях с безсмислено грейнало лице и овлажнена плешивина на темето; зад гърба на Любов Марковна, на дивана, Тамара направо се бе проснала, гърчейки се сякаш в родилни мъки, а лишеният от прикритие Фьодор Константинович бе облян в сълзи, изнемогнал от принудителната беззвучност на ставащото в него. Внезапно Василиев се извърна на стола толкова тежко, че нещо изненадващо прасна, кракът му се плъзна и той подскочи с изкривено лице, но не падна — това недотам смешно произшествие стана повод за зверски, ликуващ взрив, който прекъсна четенето, и докато Василиев се преселваше на друг стол, Герман Иванович Буш, сбърчил великолепното си, ала съвсем безплодно чело, отбелязваше с моливче нещо в ръкописа и сред облекченото затишие неизвестна дама изстена още нещо, ала Буш вече бе продължил нататък: