Продавачка на Лилии: От нещо се огорчаваш днес, сестрице.
Продавачка на Различни Цветя: Да, гледачката ми каза, че моята дъщеря щяла да се омъжи за вчерашния минувач.
Дъщерята: Ах, дори не съм го видяла.
Продавачката на Лилии: И той не я е забелязал.
„Слушайте, слушайте!“ — намеси се хорът досущ като в английския парламент.
Отново възникна леко движение: през цялата стая на пътешествие тръгна празна цигарена кутия, върху която дебелият адвокат бе написал нещо, и всички наблюдаваха етапите на нейния маршрут. Вероятно написаното беше смешно, ала никой не го четеше; предавана честно от ръце на ръце към Фьодор Константинович, кутията най-сетне стигна до него и той прочете: „После трябва да поговорим по едно дребно въпросче.“
Наближаваше краят на последното действие, богът на смеха незабелязано бе напуснал Фьодор Константинович и той замислено оглеждаше лъщящата си обувка. От ладията — на студения бряг. Дясната го стискаше повече от лявата. Кончеев с полуотворена уста доразглеждаше албума.
— Завеса — възкликна Буш и леко наблегна на последната сричка.
Василиев обяви почивка. Повечето изглеждаха умърлушени и замаяни като след нощ в трета класа. Буш нави трагедията на дебела фуния и застана в далечния ъгъл — струваше му се, че току-що чутото се разлива на кръгове сред глъчката; Любов Марковна му предложи чай и тогава могъщото му лице внезапно омекна, той се облиза блажено и се наведе към подадената му чаша. Фьодор Константинович някак уплашено го наблюдаваше отдалеч и дочуваше зад себе си:
— Вижте, какво беше това! (гневният глас на Чернишевска).
— Какво толкова, случва се, нали знаете… (виновно благодушният глас на Василиев).
— Не, питам ви какво значи това!
— Но какво мога да сторя, мила?
— Нали сте я чели предварително, нали ви я е носил в редакцията? Нали казахте, че била сериозна, интересна работа. Значителна работа.
— Да, разбира се, на пръв поглед, прегледах я само, да ви кажа, не помислих как ще прозвучи… Хванах се в капана! И аз се чудя. Хайде, идете при него, Александра Яковлевна, кажете му нещо.
Адвокатът хвана Фьодор Константинович над лакътя.
— Тъкмо вие ми трябвате. Внезапно ми хрумна, че ще е точно за вас. Имам един клиент, иска да му преведем на немски някои документи за бракоразводно дело, нали така. У неговите германци, които му водят делото, работела една госпожица рускиня, но май щяла да преведе само част, трябвал й помощник. Ще се заемете ли? И да ви запиша телефона. Гемахт28.
— Господа, моля заемете местата си — чу се гласът на Василиев. — Сега ще започнем обсъждане на чутото. Моля желаещите да се записват.
Фьодор Константинович внезапно видя как Кончеев, леко прегърбен и мушнал ръка под ревера на сакото, лъкатушно се промъква към изхода. Последва го и едва не си забрави списанието. В антрето към тях се присъедини старият Ступишин, който често се местеше от квартира в квартира, но винаги живееше толкова далеч от града, че тези важни и сложни за него промени в очите на другите ставаха сякаш в ефира, извън хоризонта на грижите. Той обви шия със сиво раирано шалче, по руски го удържа с брадичка, пак по руски, на тласъци занавлича палтото си.
— Зарадва ни, няма що — избъбри Ступишин по стълбището, докато камериерката ги изпращаше до вратата долу.
— Да си призная, почти нищо не чух — отбеляза Кончеев.