Ступишин отиде да чака някакъв рядък, почти легендарен номер трамвай, а Годунов-Чердинцев и Кончеев се запътиха заедно в обратната посока към ъгъла.
— Калпаво време — продума Годунов-Чердинцев.
— Съвсем застудя — съгласи се Кончеев.
— Киша… Къде живеете, в кой край на града?
— Ами в Шарлотенбург.
— Е, не е много близо. Пеш ли?
— Пеш, пеш. Май тук ще трябва…
— Да, вие сте надясно, а аз — направо.
Сбогуваха се. Ей, че вятър…
— Чакайте, чакайте, ще ви изпратя. Сигурно сте бухал като мен и надали аз ще ви разкрия черното очарование на среднощните каменни разходки. Значи не слушахте горкия четец?
— Само в началото, и то с половин ухо. Но не мисля, че бе чак толкова зле.
— Вие разглеждахте персийски миниатюри. Не забелязахте ли една — каква смайваща прилика! Май нарисувана от Riza Abbasi29 преди около триста години: коленичил се бори с дракончета, едронос, мустакат… Сталин.
— Да, като че този е най-якият. Впрочем днес ми попадна „Газета“, нямам представа кой го е допуснал: „На ти, Боже, което не ми трябва.“ Съзирам в това обожествяване на клетниците.
— Или отклик от каиновите жертвоприношения.
— Да се заемем с лудориите на звателния падеж и по-добре да поговорим за Шилер, за подвизи, за слава, ако позволите тази малка амалгама. И тъй, прочетох сборника с вашите наистина забележителни стихотворения. Всъщност това са само модели за бъдещите ви романи.
— Да, мечтая някога да създам проза, в която „мисъл и музика се съчетават, както диплите на живота в сън“.
— Благодаря за любезността да ме цитирате. Истински ли обичате литературата, или…
— Мисля, да. Според мен има само два вида книги: настолни и подстолни. Или неистово обичам писателя, или изцяло го отхвърлям.
— Е, строг сте. Не е ли опасно? Не забравяйте, че, така или иначе, цялата руска литература, литературата от един век, се вмества, дори при най-снизходителен подбор, в не повече от три, три и половина хиляди печатни коли, а от тях надали и половината заслужават не само да са на лавицата, но и на масата. При такава количествена оскъдица трябва да се примиряваме, че нашият пегас е петнист и че не всичко у лошия писател е лошо, а у добрия — добро.
— Дайте ми тогава примери, за да ги опровергая.
— Моля: ако разтворим Гончаров или…
— Чакайте! Нима искате да споменете с добро Обломов, този пръв Илич, който погуби Русия — нима е така? Или предпочитате да говорите за безобразната хигиена на тогавашните любовни падения? Кринолин и влажна пейка? Да не би пък за стила? Помните ли как при Райски в минути на размисъл по устните му проблясва розова влага? Също както героите на Писемски при силно душевно вълнение си търкат гърдите с ръка!
— Сега ще ви хвана. Нима не сте чели у същия Писемски как лакеите в преддверието по време на бал се замерят със страшно изкалян и разкривен женски ботуш от кадифе? Видяхте ли… Но щом сме попаднали сред второстепенните… Какво ще кажете например за Лесков?
— Какво да кажа… Сред изразите му се срещат забавни англицизми като „това беше лошо нещо“ вместо „лоша работа“. Но разните там умишлени „одеяния“… Не, извинявайте, не ми е смешно. Ами бъбривостта му… майчице! Без нищо да се изгуби, „Съборяни“ може да се съкрати до два вестникарски подлистника. Чудя се кое е по-калпаво — добродетелните му британци или добродетелните му попове.
— Да, но все пак припомнете си образа на Иисус, „призрачният Галилеец, прохладен и тих, в дълги одежди с цвят на узряваща слива“? Или зиналата кучешка паст, синкава, сякаш напомадена? Или светкавицата, осветяваща нощем всички кътчета и вещи в стаята — чак до магнезиевия окис върху сребърната лъжица?
— Отбелязвам, че той има латинско чувство за синева: Lividus. Лев Толстой пък набляга повече на лилавото и на неговите отсенки, а каква наслада е да се разходиш бос по орница заедно с гарваните! Разбира се, не биваше да ги купувам.
— Прав сте, стискат непоносимо. Но вече преминахме към първата редица. Нима там не ще намерите слабости? „Русалка“…
— Не закачайте Пушкин: творчеството му е златният фонд на нашата литература. А ей там, в кошницата на Чехов, има провизии за дълги години напред, дори кутре, което скимуца, та и бутилка кримско вино.
— Чакайте, нека се върнем към дедите. Ами Гогол? Мисля, че ще пропуснем „целия му организъм“. Тургенев? Достоевски?
— Бедлам, превърнат отново във Витлеем — това е Достоевски. „С условие“, както се изразява Мортус. Върху масата в градината у Карамазови има кръгла следа от мокра чаша — това заслужава да запазим, ако приемем вашия подход.
— Нима у Тургенев всичко е наред? Припомнете си онези глупашки тетатети сред акациите. Ръмженето и трепета на Базаров. Съвсем неубедителната му суетня с жабите. И изобщо — не зная дали понасяте особената интонация на Тургеневото многоточие и претенциозния завършек на главите. Или да му простим всичко заради сивкавия отблясък на черните коприни, заради някои негови фрази, излегнали се като русалки?