— Моят баща откриваше крещящи грешки в описанията на природата при него и при Толстой, да не говорим за Аксаков — горещеше се той, — направо срамота.
— Щом сме изнесли мъртвите тела, да минем към поетите. Как мислите? Впрочем за мъртвите тела. Никога ли не ви е хрумвало, че Лермонтовият „познат труп“ е нещо безумно смешно, защото всъщност е искал да каже „труп на познат“, инак смисълът се губи, контекстът не оправдава посмъртното познанство.
— Напоследък у дома при мен нощува най-вече Тютчев.
— Чудесен квартирант. А какво ще кажете за ямба на Некрасов — нямате ли претенции към него?
— Как да нямам! Дайте ми това приплакване в гласа: „Тя загради се с двойна рамка, не пускай в стаята си хлад, сбогувай се с надежда сладка и не поглеждай пак назад.“ Сякаш от прекомерни чувства аз съм му изпял дактилната рима — както китаристите имат специален провлечен акорд. У Фет това го няма.
— Усещам, че скритата слабост на Фет — разсъдливостта и подчертаването на антитезите, не ви е убегнала.
— Нашите обществено настроени бунаци го разбираха другояче. Не, всичко му прощавам заради „прозвъня из здрачена ливада“, за „росата на щастието, за дишащата пеперуда“30.
— Преминаваме в следващия век: внимавайте, стъпало. От ранно детство сме започнали с вас да бълнуваме в стихове, нали? Напомнете ми така ли беше: „Как диша облачният край“31… Боже мой, Балмонт!
— Или осветените от другата страна, от Блок, „облаци на небивала услада“32. О, тук придирчивостта ще е престъпление. Тогавашното ми съзнание възприемаше възхитено, благодарно, изцяло, без критични измишльотини и петимата, започващи с „Б“ — петте чувства на новата руска поезия.
— Интересно кой от тях именно дава тон според вас. Да, да, зная, има афоризми, които подобно на самолетите се удържат горе само в движение. Но ние говорехме за зората… С какво се започна при вас?
— С прозрението за азбуката. Извинете, звучи претенциозно, но наистина от дете имам в най-силна и подробна степен audition colorée33.
— Значи и вие като Рембо бихте могли…
— Да, ала с оттенъци, които той дори не е сънувал — при това не в сонет, а в дебел том. Например: различните многобройни „а“-та в четирите езика, които владея, аз виждам, кажи-речи, в също толкова тонове — от лаковочерните до бодливосивите, — колкото сортове ценно дърво си представям. Препоръчвам ви моето фланелено розово „м“. Не зная дали някога сте обръщали внимание на памука, който измъкват от двойните рамки на Майков. Такава е буквата „ы“, толкова мръсна, че думите се срамуват да започват с нея. Ако имах боя подръка, така щях да ви смеся sienne brûlée и сепия, че да се получи цветът на каучуковото „ч“; вие бихте оценили моето грейнало „с“, ако можех да сипна в шепата ви от искрящите сапфири, които съм докосвал като дете, тръпнещ и неразбиращ защо, замаяна от плач, майка ми в бална рокля прелива своите абсолютно небесни скъпоценности от бездната в дланта си, от специалните им кутии върху черното кадифе и внезапно ги заключва, не отива никъде въпреки пламенните увещания на брат си, крачещ из стаите, потропващ с пръст по мебелите и в недоумение повдигащ еполети, а ако дръпнехме завесата на страничния прозорец, можехме да съзрем покрай фасадите над брега, сред синята чернота на нощта изумително неподвижните, застрашително елмазни монограми, цветните венци на илюминациите…
— Buchstaben von Feuer34, накратко казано… Да, вече зная. Искате ли да довърша вместо вас тази банална и сърцераздирателна повест? Как сте се опивали от първите попаднали ви стихове. Как на десет години сте писали драми, а на петнайсет елегии — все за залези, за залези… И бавно вървейки сред пияните ала Блок… Впрочем коя бе тя?
— Млада омъжена жена. Продължи по-малко от две години, преди бягството от Русия. Толкова беше хубава, толкова мила — нали знаете, големи очи и малко мършави ръце, — че някак и до днес съм й останал верен. Вкусът й за поезия се изчерпваше с циганските романси от рода на „Коларю, не шибай конете“, обожаваше покера, а умря от петнист тиф — Бог знае къде, Бог знае как…
— Ами сега какво? Според вас заслужава ли си да продължавате?
— И таз добра! Докрай. Ето и сега съм щастлив въпреки позорната болка в ходилата. Да си призная, отново усетих вътре в себе си това движение, вълнението… Пак цяла нощ ще…
30
31