— Да видя. Я да зърнем как стават тези неща: с това от черния сал през (вечно?) тихо падащия сняг (сред мрака в незамръзваща вода отвесно тихо падащия сняг) (през обичайното?) за Лета сиво време с това ще стъпя нявга на брега. Само да не банализирате чувството.
— Не… Ето, отсъдете сам, как да не съм щастлив, щом челото ми гори…
— … като от повечко оцет в салата от цвекло. Знаете ли за какво си помислих сега? Онази река всъщност не е Лета, а Стикс. Както и да е. По-нататък. И към пристанищния сал протяга се клон крив и влажен, а с кука бавна (Харон) салджията посяга бавно към него, улавя го…
— И салът леко се поклаща, обръща ход. По-бързо вкъщи. По-бързо! Днес ми се редят стихове с перо в ръка. Каква луна, как черно лъхат тези решетки на листа и на пръст.
— Да, жалко, че никой не чу блестящия разговор, който бих искал да водя с вас.
— Нищо, не се е загубил. Дори се радвам, че стана така. Кого го засяга, че се разделихме още на първия ъгъл и че аз водя сам със себе си измислен диалог по самоучителя на вдъхновението.
2
Още преръсваше дъжд, а вече се появи дъгата, неуловимо внезапно като ангел: морно удивена от себе си, розово-зелена, с лилава ивичка от вътрешния край, тя увисна отвъд полегатото поле, над и пред далечната горичка, едната част от която тръпнещо просветваше през багрите й. Редките стрелици на дъжда, изгубил и строй, и тежест, и способността да шуми, безразборно проблясваха тук-там на слънцето. В окъпаното небе, грейнал с всичките подробности на чудовищно сложното си извайване, иззад врания облак се излягаше друг — упоително бял.
„Ето че отмина“ — смотолеви полугласно той и излезе изпод навеса от трепетлики, струпали се там, където тлъстият, глинест, „земски“ (какъв трап се съдържа в това название!) път слизаше в дол чинката, събирайки на това място всичките си коловози в продълговата вдлъбнатина, пълна догоре с гъсто кафе със сметана.
Мила моя! Образец на елисейски багри! Веднъж в Ордос, когато се изкачвал на хълм след буря, татко случайно попаднал в основата на дъга — крайно рядък случай! — и се озовал сред цветен въздух, сред играещ огън като в рая. Направил още крачка — и излязъл оттам.
Тя вече избледняваше. Дъждът напълно спря, приличаше, стършел с копринени очи кацна на ръкава му. В горичката закука кукувица, тъпо, малко въпросително: звукът се издуваше на кубенце и отново — на кубенце, все така без да намира решение. Горката дебела птица сигурно бе отлетяла нататък, защото всичко се повтаряше наново като умалено отражение (дали не търсеше къде ще е по-хубаво, по-тъжно?). Грамадна, плоска в летежа си пеперуда, синкавочерна с бяла превръзка, описа свръхестествена плавна дъга, кацна на мократа земя, сгъна се и тъй изчезна. Понякога такава донася някое сумтящо селско момченце, стиснало я с две ръце в каскета. Такава излита изпод ситнещите копита на послушното докторско пони, когато докторът, с почти ненужните поводи на коленете или завързал ги за предната дъска, замислено кара колата си по сенчестия път за болницата. Нерядко намираш четири черно-бели криле, пръснати като карти за игра върху горската пътека: останалото е изяла неизвестна птица.
Прескочи локвата, в която два торни бръмбара се пречкаха един на друг, вкопчени в сламка, и отпечата подметка в края на пътя: многозначителна следа от крак, все загледана нагоре, все виждаща отишлия си човек. Докато вървеше през полето сам, под дивно летящите облаци, си спомни как с първите цигари в първата си табакера се е приближил тук до един стар косач, поискал е огънче; селянинът е извадил кутия кибрит от кльощавата си пазва, беше го подал без усмивка — но духаше вятър, гаснеше клечка след клечка веднага след като те едва припламваха, и подир всяка го досрамяваше все повече, а селянинът гледаше с някакво отвлечено любопитство припрените пръсти на господарчето прахосник.
Навлезе в горичката; по пътеката бяха наслагани дървени скари, черни, хлъзгави, полепени с рижави обички и навеяни листа. Кой ли е изпуснал тази челядинка, разтворила белезникавото си ветрилце? В отговор дочу подвикване: момичета беряха гъби, къпини, които изглеждаха в кошницата много по-черни, отколкото на храста. Сред брезите имаше една отдавнашна позната — с двоен дънер, бреза лира, редом с нея — стар стълб с табела, на която нищо не можеше да се разчете освен следите от куршуми; веднъж по нея бе гърмял с браунинга си гувернантът англичанин, и той Браунинг, сетне татко му взе пистолета, мигновено и сръчно натика в пълнителя патрони и със седем изстрела издълба стройно К.