По-нататък сред малкото блато цъфтеше нощна теменуга, след него се наложи да прекоси шосето — отдясно се бялна градинска вратичка: входът за парка. Отвън обрамчен от папрат, отвътре бухнало подплатен с орлов нокът и с жасмин, там омрачен от елови клони, тук озарен от брезов листак, грамаден, гъст и многоалеен, той целият се крепеше на равновесие между слънце и сянка, те от нощ до нощ образуваха променчива хармония, но в непостоянството си принадлежаща само на него. Ако на алеята под краката ти се люшкаха петна горещо слънце, напреки в далечината непременно се проточваше дебела кадифена ивица, зад нея отново — оранжево решето, а още по-нататък, в самата дълбина, гъстееше жива чернилка, която при предаване удовлетворява окото на акварелиста само докато боите са мокри, така че се налага да полага пласт връз пласт, за да удържи красотата, умираща веднага. Всички пътеки водеха към къщата, но въпреки геометрията най-пряка изглеждаше не правата, стройна и поддържана алея с чувствителна сянка (надигаща се срещу теб като сляпа, за да ти опипа лицето) и с взрив от изумрудено слънце в края, а всяка от съседните, лъкатушни и неоплевени. Вървеше към още невидимата къща по любимата си алея покрай пейката, на която по установена традиция присядаха родителите му преди поредното заминаване на баща му да пътешествува: разтворил колене, той въртеше в ръце очила или карамфил, оборил глава с лека шапка, тикната на тила, с мълчалива, леко присмехулна усмивка около примижалите очи и в меките крайчета на устните, до самите корени на брадичката; а майка му говореше нещо отстрани, отдолу, изпод голямата трепкаща бяла шапка, или с връхчето на чадъра дупчеше пукащи трапчинки в понасящия всичко пясък. Минаваше покрай морената с изкатерили се по нея грапавинки (едната се бе обърнала, за да подаде ръка на по-малката), покрай тревясалата площадка, някога езерце по време на дядо му, край ниските ели, съвсем обли през зимата под затрупалата ги белота: снегът се сипеше вертикално и тихо, можеше така да вали три дни, пет месеца, девет години — и ето Вече отпред, в осеяния с бели мушици отвор се мярна приближаващо се мътно жълто петно, което внезапно попадна във фокус, трепна, уплътни се и се превърна в трамваен вагон, мокрият сняг полетя косо, облепвайки левия ръб на стъкления стълб до спирката, но асфалтът си остана черен и гол, сякаш по природа не можеше да приеме нищо бяло, и сред плаващите в очите отначало дори неразбираеми надписи на аптекарските, канцеларските, колониалните магазинчета само един-единствен все още можеше да изглежда написан на руски: Какао, докато наоколо всичко, току-що въобразено с живописна яснота (подозрителна сама по себе си като ярките сънища по никое време или след приспивателно), избледняваше, разяждаше се, разпиляваше се и ако човек се озърнеше — както в приказка изчезват стъпалата на стълбище зад гърба на изкачващия се по него, — всичко потъваше и се изгубваше: прощалното съчетание от дървета, застанали като изпращачи и вече отнасяни надалеч, избелялото от пране късче дъга, алеята, от която остана само жестът на завоя, трикрилата пеперуда без коремче на карфицата, карамфилът на пясъка до сянката от пейката, още някакви най-последни, най-издръжливи дреболии — и само след миг всичко това предостави Фьодор Константинович на неговото настояще и направо на спомена (бърз и безумен, обземащ го като припадък от смъртоносна болест по всяко време, на всяко място), направо от оранжерийния рай на миналото той се метна на берлинския трамвай.
Беше се запътил за частния урок, закъсняваше както винаги и както винаги у него се разрастваше неясна, зла, тежка омраза и към тромавата бавност на този най-бездарен начин на придвижване, и към безнадеждно познатите, безнадеждно некрасивите улици, точещи се зад мокрия прозорец, а най-вече — към краката, хълбоците, тиловете на туземните пътници. Разсъдъкът му знаеше, че сред тях може да има и истински, напълно човешки единици с безкористни вълнения, с чести изблици на тъга, дори със спомени, прозиращи през живота, но кой знае защо, му се струваше, че всички тези студени, плъзгащи се зеници, бодващи го така, сякаш караше със себе си незаконно съкровище (както всъщност беше), принадлежат само на долнопробни клюкарки и на гнили търгаши. Руското убеждение, че в малко количество германецът е пошъл, а в голямо е пошъл непоносимо, беше, той знаеше това, убеждение, недостойно за творец; и все пак го побиваха тръпки — само мрачният кондуктор с потиснат поглед и с лепенка на пръста, мъчително търсещ равновесие и проход сред конвулсивните тласъци на вагона и сред скотската теснотия на стоящите, изглеждаше външно ако не човек, то поне беден роднина на човека. На втората спирка пред Фьодор Константинович седна съсухрен мъж с късо палто и лисича яка, със зелена шапка и опърпани гети — щом се настани, той го блъсна с коляно и с ръба на дебелата си чанта с кожена дръжка, като по този начин превърна раздразнението му в неприкрит бяс, и затова, когато се взря съсредоточено в седящия, четейки чертите му, мигновено съсредоточи към него цялата си грешна омраза (спрямо жалката, клета, измираща нация), ясно осъзнавайки заради какво го мрази; заради ниското чело, заради тези белезникави очи; заради Vollmilch и Exrtastark — подразбиращи законното съществуване на разреденото и фалшивото; заради полишинеловата система и движения — закана с пръст на децата, не като у нас вечно възправящото се напомняне за небесния Съд, а като символ за размахана тояга, заради показалеца, а не пътеводния пръст; заради любовта към оградата, реда, подредеността; заради култа към кантората; задето, ако се вслушаш какво се говори вътре в него (или във всеки разговор на улицата), неизбежно ще чуеш цифри, пари; заради недодялания хумор и дебелашкия смях; заради дебелите задници на двата пола — дори и в останалите си части субектът да не е дебел; заради липсата на гнусливост; заради привидната чистота — лъскави дъна на тенджери в кухнята и варварска мръсотия в баните; заради склонността към дребнави гадости; заради грижливостта, проявявана в тях; заради отвратителния предмет, внимателно нахлузен върху решетката на градинката; заради нечия жива котка, цялата пронизана с тел за отмъщение на съседа, на всичкото отгоре телта е старателно завита в края; заради жестокостта във всичко, самодоволна и другояче неможеща; за изненадващата възторжена услужливост, с която най-малко петима минувачи ти помагат да събереш изпуснатите монети; заради… Така нанизваше точките на пристрастното си обвинение, загледан в седящия срещу себе си — докато оня не измъкна от джоба си брой на „Газета“-та на Василиев, като равнодушно се окашля с руска интонация.