Само по себе си всичко това бе гледка, каквато и стаята беше сама по себе си; но се яви посредник и вече гледката се превръщаше в гледка именно от тази стая и от никоя друга. Това, че е прозряла обаче, не я бе разхубавило. Матовожълтите тапети на сиво-сини лалета мъчно ще бъдат преобразени в степна далнина. Дълго ще се наложи да обработва пустинята на писалището, докато от нея поникнат първите редове. И дълго ще трябва да ръси пепел под креслото и в скута му, та то да стане годно за пътешествия.
Хазайката влезе да го повика на телефона и той, учтиво приведен, я последва до трапезарията. „Първо — каза Александър Яковлевич, — защо, драги ми господине, от вашия пансион толкова сърдито дават новия ви номер? Да не сте изхвърчали оттам със скандал? А второ, искам да ви честитя… Как, още ли не знаете? Честна дума?“ („Още нищо не знаел“ — обърна се Александър Яковлевич с опакото на гласа си към някого до телефона.) „Добре, тогава вземете се здравата в ръце и слушайте, чета: «Току-що излязлата стихосбирка на неизвестния досега автор Фьодор Годунов-Чердинцев ни се струва толкова ярко явление, поетичният талант на автора е толкова безспорен»… Вижте какво, ще прекъснем дотук, елате у нас довечера и ще получите цялата статия. О, не, скъпи Фьодор Константинович, сега нищо няма да ви кажа, нито къде е отпечатана, нито от кого е — а, ако искате да знаете какво мисля, не се сърдете, но ви прехвалва. Ще дойдете, нали? Чудесно. Ще ви чакаме.“
Докато оставяше слушалката, за малко да събори от масичката стоманената пружинка с вързан за нея молив; понечи да я хване, ала тъкмо тогава я бутна; сетне си удари бедрото в ъгъла на бюфета, изпусна и папиросата, която вадеше в движение от кутията, а накрая тресна вратата, понеже не си прецени замаха и минаващата по коридора фрау Стобой изрече студено: „Оопс!“ Дощя му се да й каже, че нейната жълтеникава рокля на сиво-сини лалета е прекрасна, че пътят в накъдрената й на вълни коса и друсащите се торбички на бузите й придават нещо царствено жоржсандовско; че трапезарията в нейния дом е върхът на съвършенството, ала се ограничи с лъчезарна усмивка и почти се стовари върху тигровите райенца, които отскочилият котарак остави подире си, но в края на краищата нали не се беше и съмнявал, че ще е тъкмо така, че светът в лицето на неколкостотинте любители на литературата, напуснали Петербург, Москва, Киев, веднага ще оценят неговия дар.
Пред нас е малко томче, озаглавено „Стихотворения“ (обикновената ливрея с кройка на фрак, през последните години станала също тъй задължителна, както доскорошните сърмени ширити — от „лунните“ блянове до символичния латински) и съдържащо около петдесет дванайсетстишия, изцяло посветени на една тема, на детството. При набожното им създаване авторът, от една страна, се е стремил да обобщи спомените, предимно подбирайки чертите, така или иначе присъщи на всяко честито детство: оттук и тяхната мнима очевидност, а, от друга, е позволил в стихотворенията да проникне само онова, което наистина е било част от него — напълно и без примеси: оттук пък идва мнимата им изисканост. В същото време е трябвало да полага големи усилия както за да не изпусне ръководството на играта, така и да не излезе от състоянието на играчка. Стратегия на вдъхновението и тактика на ума, плът на поезията и призрак на прозрачна проза — ето определенията, струващи ни се достатъчно верни за характеризиране на творчеството на младия поет… Така, врътнал ключа на вратата и извадил своята книга, той се стовари с нея на кушетката — трябваше да я прочете отново веднага, докато не е изстинало вълнението, та покрай това да провери доброкачествеността на тези стихотворения и да предугади всичките подробности на високата оценка, дадена му от умния, мил, още неизвестен съдник. И сега, докато ги преценяваше и прехвърляше, вършеше работа, точно обратна на предишната, когато с мигновена мисъл бе пробягвал през книгата. Сега я четеше сякаш с три очи, на куб, изживявайки всеки стих, приповдигнат и от четирите страни, облъхван от онзи дивен сипкав въздух на село, който те кара да се чувствуваш толкова уморен надвечер. С други думи, докато четеше, отново използваше всичкия материал, събран вече веднъж от паметта за отсяването му в тези стихове, и възстановяваше всичко, всичко, както завърналият се пътешественик съзира в очите на сирачето не само усмивката на неговата майка, позната му от младини, но и алеята с жълтата пролука от светлина в края, и кафявия листец на пейката, и всичко, всичко. Сборникът започваше със стихотворението „Изгубената топка“ — и от небето сякаш прокапваше дъждец. Тежка облачна вечер от онези, дето са лика-прилика на северните ни ели, се е сгъстила около къщата. Алеята се е върнала за нощувка от парка, изходът е забулен в мъгла. Ето че крилата на белите кепенци са отделили стаята от външния мрак, където вече са се прехвърлили най-светлите части от предметите в нея, разположили се пробно на различни нива сред безпомощно черната градина. Сънят вече е наблизо. Игрите стават вяли, не тъй занимателни. Тя е стара и мъчително пъхти, когато коленичи бавно на три пъти.