Защо епитетът „тръпнещ“ не ми допада? Дали внезапно и за миг не се е появила гигантската ръка на кукловода сред съществата, в чийто ръст очите вече са повярвали (такова е и първото усещане на зрителя след края на спектакъла: колко ужасно съм пораснал)? А нали стаята наистина тръпнеше и това примигване, въртележковото движение на сенките по стената, когато изнасят лампата, или чудовищно размърдващата гърбиците си камила от сенки на тавана, когато бавачката се бори с тромавия и нестабилен параван от камъшит (чиято разтегливост е обратно пропорционална на устойчивостта му) — ето най-ранните спомени, най-близките до оригинала. Често насочвам изпитателна мисъл към този оригинал, а именно към обратното нищо; мъглявото състояние на младенеца винаги ми изглежда бавно оздравяване след страшна болест, отдалечаване от изначалното небитие — преобразяващо се в приближаване към него, когато напрягам памет до сетен предел, за да вкуся от тази тъма и да използвам поуките й за навлизане в мрака на бъдещето; но, поставил живота си нагоре с краката, та раждането ми да стане смърт, не виждам в края на обратното умиране нищо, отговарящо на безпределния ужас, който, казват, дори стогодишният старец усещал пред сигурната кончина — нищо, освен може би споменатите сенки, които, надигнали се някъде отдолу, когато свещта се сваля, за да излезе (тогава сянката на лявата топка в долната част на кревата минава като черна, уголемяваща се глава), неизменно заемат едни и същи места над детската ми постеля
В цял низ подкупващи с искреността си… не, глупости, кого подкупваш? кой е този продажен читател? не ми е нужен той. В целия низ чудесни… или дори нещо повече: забележителни стихотворения авторът възпява не само плашещите сенки, но и светлите моменти. Глупости, казвам аз, глупости! Другояче пише този безименен, този мой неизвестен ценител — и само за него съм претворил в стихотворения спомена за двете си свидни, може би старинни играчки: първата представляваше солидна изрисувана саксия с изкуствено растение от топлите страни, върху което бе кацнало удивително готово да изпърха препарирано тропическо птиче с черни перца, с аметистоволилави гърдички, а когато големият ключ, изкрънкан от Ивона Ивановна и мушнат в специалния отвор на саксията, няколко пъти тежко и животворно се обърнеше, малайското славейче отваряше… не, дори не разтваряше клюнче, защото се случи нещо странно с навиването, с някаква пружина, която обаче действаше с перспектива: птичето отказваше да пее, но забравех ли го, минех ли случайно подир седмица покрай високия шкаф, от тайнственото сътресение внезапно се раждаше неговото вълшебно чуруликане — и колко дивно, колко дълго се прехласваше, изпъчило разрошени гърдички; после млъкваше, щом на излизане стъпех на друга дъска, и на изпроводяк току изчуруликваше, замирайки посред трелата. По подобен начин, ала с палячовската сянка на подражанието — както пародията винаги съпътства истинската поезия, — се държеше втората възпята играчка, която се намираше в другата стая и също на високо. Това бе клоун с атлазени шалвари, опрял ръце върху две обелени клечки и внезапно раздвижващ се от случаен тласък
подрънкваща някъде под неговата естрада, докато той с едва забележими движения вдигаше все по-високо нозете си в бели чорапки, с помпони върху обувките — внезапно всичко спираше и палячото се сковаваше недодялано. Не е ли същото с моите стихотворения… Но истината от сравненията и от изводите понякога се запазва по-добре отсам думите.