Постепенно от така събираната мозайка се съгражда образът на едно крайно възприемчиво момче, израснало в извънредно благоприятна обстановка. Нашият поет е роден на 12 юли 1900 година в семейното имение на Годунови-Чердинцеви: Льошино. Още преди да тръгне на училище, момчето изчело доста книги от библиотеката на баща си. В своите интересни бележки някой отбелязва как малкият Федя и сестра му, две години по-голяма от него, се увличали по детски театър и дори сами съчинявали пиески за своите представления… Драги ми приятелю, това е лъжа! Винаги съм бил равнодушен към театъра, впрочем помня, че имахме някакви картонени дръвчета и назъбен замък с целулоидни прозорчета, оцветени в малиново и лумващи като огньове на картина от Верешчагин, щом вътре палнехме свещ, та накрая, не без наша намеса, изгоря целият палат. О, с Таня бяхме придирчиви към играчките! Отвън, от безразлични дарители, често пристигаха съвсем жалки неща. Всичко, представляващо плоска картонена кутия с рисунка на капака, вещаеше нещо калпаво. На един такъв капак посветих своите уговорени три строфи, но стихотворението нещо не се получи. Край кръгла маса, осветена от лампата, семейство: момче в невероятно моряшко костюмче с червена джувка, момиче с алени ботинки с връзки; двамата с израз на чувствено упоение нанизват разноцветни мъниста на сламки, от тях плетат кошнички, клетки, ракли; и с не по-малко увлечение в заниманието им участват техните шантави родители — бащата с достойна за награда растителност по самодоволното лице, майката с импозантен бюст; кучето също зяпа към масата, а на заден план се вижда завистливата им баба в кресло. Тъкмо тези деца пораснаха и често ги срещам по рекламите: той с лъщящи маслено-загорели бузи сладострастно всмуква дим от цигара или, канибалски озъбен, в юначната си ръка държи сандвич с нещо червеникаво („Яжте повече месо!“), тя се усмихва на своя чорап, опънат върху крака й, и с развратна радост залива консервирани плодове с изкуствена сметана; след време те ще се превърнат в бодри, румени, лакоми старци, а сетне идва черната инфернална красота на дъбовите ковчези сред палми на витрината… Така се развива рамо до рамо с нас и в зловещо весело съзвучие с бита ни светът на прекрасните демони; ала прекрасният демон винаги има скрит недостатък, подобието на съвършенство спотайва срамна брадавица на задника си; излъсканите гладници от рекламите, които се тъпчат с желатин, не ще узнаят тихите наслади на чревоугодника, а модата им (запъната на стената, покрай която минаваме) винаги поизостава от истинската. Някога ще се върна на темата за това възмездие, което намира слабо място да удари тъкмо там, където наглед са целият смисъл и сила на поразяваното същество.
Изобщо пред кротките игри двамата с Таня предпочитахме потните — тичането, криеницата, сраженията. Колко странно думи като „сражение“ и „оръжие“ предават звука на натиска при мушването на цветната пръчица в пушката (махахме гумения накрайник, за да боли повече), а тя сетне, щом улучеше с трясък позлатената ламарина на невероятната броня (сякаш принадлежаща на кръстоска между кирасир и червенокож), издълбаваше в нея почетна трапчинка.
Възникваше необходимостта авторът да се крие (сега вече ставаше дума за голямата къща на Годунови-Чердинцеви на Английската крайбрежна улица; къщата се намира там и до днес) зад пердетата, под масите, зад възглавниците на копринените отоманки — и в гардероба, където под краката му пукаше нафталин и откъдето през процепа можеше незабелязано да наблюдава бавно преминаващия слуга, станал учудващо нов, одушевен, въздишащ, чаен, ябълков; а също
и по чиито прашни рафтове скучаеха: огърлица от вълчи зъби, алматолитово божество с голо шкембе редом с друго, порцеланово, изплезило в знак на национален поздрав черния си език, шах с камили вместо топове, членестотел дървен дракон, сойотска табакерка от млечно стъкло, друга от ахат, шамански тъпан, към него заешка лапичка, ботуш от кожата на маралски крака със стелка от кората на лазурен орлов нокът, тибетска мечевидна паричка, чашка от карийски нефрит, сребърна брошка с тюркоаз, лампада на лама и още много подобни дрънкулки, които — както прахолякът, както седефеният gruss4 от германските минерални бани — баща ми, непонасящ етнографията, случайно донасяше от баснословните си пътешествия. За сметка на това истинските съкровища се пазеха във вечно заключените три зали, в които се намираха колекциите му, неговият музей… но за тях в стиховете пред нас няма нищо: с изключителния си усет младият автор бе предвидил, че някога ще му се наложи да говори по съвсем друг начин, не чрез стихове с финтифлюшки и повторения, а със съвсем, съвсем други, мъжествени думи за своя прославен баща.