„Ватената шапка“ — което освен това е двусмислица, изобщо не изразява желаното: имаше се предвид снегът, нахлупен върху стълбчетата, съединени с верига някъде при паметника на Петър. Някъде! Боже мой, вече с усилие събирам частите от миналото, вече забравям съотношенията и връзката на живите и здравите в паметта ми предмети, които поради това обричам на отмиране. Колко оскърбителна в такъв случай е подигравката в самоубеждаването, че
Какво ме кара да редя стихотворения за детството, щом тъй и тъй пиша на вятъра, словесно прицелвайки се накриво или убивайки и барса, и сърната с куршума дум-дум на верния епитет? Но да не се отчайваме. Той казва, че съм бил истински поет — значи ловът не е бил напразен.
Ето още едно дванайсетстишие на тема какво е измъчвало момчето — тегобите на градската зима, като например: когато чорапите ти бодат на сгъвките или когато на ръката, отпусната върху ешафода на тезгяха, продавачката ти навлича невъзможно плоска ръкавица. Да споменем по-нататък: двойното (първия път се бе изплъзнало) щипване на теленото копче, когато си разперил ръце, за да ти оправят кожената яка; но пък каква забавна промяна в акустиката, каква обемност на звука, щом яката бъде вдигната, вече докосвайки ушите: колко незабравима е музиката от копринено стегнатите при завързване (вдигни брадичка) лентички на спуснатите краища на ушанката.
Весело е за децата да тичат при лек хрупкав студ. Пред входа на заснежената (ударението на втората сричка) градина — привидение: продавач на балончета. Над него, три пъти по-голям — огромен шумолящ грозд. Гледайте, деца, как те се преливат и търкат, изпълнени с червено, синьо, зелено слънчице Божие. Красота! Искам най-големия, чичко (белия, с петлето отстрани, с червеното бебе, плаващо вътре, което след убийството на майка му ще излети нагоре до тавана, а подир седмица ще се спусне, сбръчкано и напълно опитомено). Ето, щастливите деца са купили балонче за рубла и добрият търговец го е измъкнал от трепкащото ято. Чакай, малкият, остави ме да му отрежа връвчицата. После отново си слага ръкавиците, проверява хубаво ли е клъвнал връвта с ножиците и отблъсвайки се с пета, тихо започва да се издига прав към синьото небе все по-високо и по-високо, ето, гроздът му вече е колкото чепка на лоза, а под него са пушеците, позлатата, скрежът на Санкт Петербург, реставриран, уви, ту тук, ту там според най-хубавите картини на нашите художници.
Но без шега: беше много красиво, много тихо. Дърветата в градината изобразяваха собствените си призраци, и при това безкрайно талантливо. Подигравахме се с Таня на шейничките на своите връстници, особено ако бяха застлани с килимче с провиснали ресни, ако имаха висока седалка и дори подпора за краката, както и въженца, за които да се държиш, когато намаляваш скоростта с нозе. Такива шейни никога не издържаха до най-отдалечената пряспа, а почти веднага се отклоняваха от правото спускане, безпомощно се завъртаха около оста си и продължаваха да се носят надолу с някое бледо сериозно дете, принудено при замирането им отново да ги тласка напред със стъпала, седнало, и така да се придвижва, додето стигне края на ледената пътека. Ние с Таня имахме тежки шейни за каране по корем, купени от Сангали, с правоъгълна кадифена възглавница върху чугунените плазове, извити в краищата като скоби. Нямаше нужда да ги тътриш подире си, те се движеха тъй нетърпеливо леко по напразно поръсения с пясък сняг, та те блъскаха изотзад в краката. Ето го хълмчето.