(Когато носеха кофи, за да обливат склона, водата се плискаше, та стъпалата обрастваха с кора от бляскав лед, но добронамерената алитерация не съумя да обясни всичко това.)
където от нашата Александровска градина по волята на трескава мечта се пренасяше заедно с каменната си камила генерал Николай Михайлович Пржевалски7 и тутакси се превръщаше в статуя на баща ми, а той през това време се намираше някъде, да речем, между Коканд и Ашхабад или по склоновете на Сининските Алпи. Как само боледувахме с Таня! Ту заедно, ту поред; и колко страшно за мен бе да чуя между затръшната нейде врата и друга, сдържано тиха, нейните избликнали крачки и високия й смях, звучащ с небесно безразличие към мен, с райско здраве, безкрайно далечно от моя дебел компрес, подплатен с жълта мушама, от болящите ме крака, от плътската тежест и скованост — но ако боледуваше тя, какъв земен и тукашен се чувствувах, истинска футболна топка, както я гледах легнала в кревата, отсъствуваща, обърната към отвъдното, а с вялото си опако към мен! Да опишем: последния опит за отбрана преди капитулацията, когато, още неизлязъл от течението на деня, скрил от самия себе си температурата и тъпата болка в костите, загърнат по мексикански, маскираш претенциите на студените тръпки уж като настояване за игра, а след половин час, предало се и озовало се в леглото, тялото ти вече не вярва, че ето, току-що е играло, пълзяло е по пода на салона, по килима, кой ли кима? Да опишем: въпросително тревожната усмивка на мама, току-що сложила ми термометъра (не доверяваше това нито на бавачката, нито на гувернантката). „Какво си се предал такъв?“ — казва тя, като още се мъчи да се шегува. След минута: „Още вчера знаех, че имаш температура, не можеш ме излъга.“ А след още една минута: „Колко градуса е според теб?“ И накрая: „Мисля, че можеш да го извадиш.“ Вдига нажежения термометър на светло и свъсила чаровните си гъсти вежди, които е наследила и Таня, гледа дълго… и сетне, без да каже нищо, бавно свалила живака и прибрала термометъра в калъфчето, ме гледа, сякаш не ме познава напълно, а татко замислен язди ходом през пролетната равнина, цялата посиняла от перуники; да опишем и бълнуването, когато, издувайки мозъка, набъбват някакви гигантски числа, придружавани от несвършваща и сякаш лишена от всякаква връзка с теб скоропоговорка, също както в тъмната градина пред лудницата на сборника със задачи, наполовина (или по-точно на петдесет и седем и единайсет стотни) излезли от света, отдаден за доизрастване — от ужасния свят, който са обречени да представляват чрез образи: продавачката на ябълки, четиримата изкопчии и Някой си, завещал на децата керван от дроби, разговаряха сред нощния шумол на дърветата за нещо крайно домашно и глупаво, ала затуй още по-страшно, оказващо се още по-неминуемо и внезапно тъкмо чрез тези числа, чрез тази неудържимо разширяваща се вселена (което за мен хвърля странна светлина върху макрокосмическите измишльотини на днешните физици). Да опишем и оздравяването, когато термометърът вече няма защо да се тръска и затова го оставят небрежно на масичката, където натрупаните книги, дошли да навестят болника, и няколкото просто любопитни играчки изместват полупразните шишенца с мътни сиропи.
В стихотворенията така и не попадна забавният случай след една особено тежка пневмония. Когато всички отидоха в гостната, един от мъжете, който цялата вечер беше мълчал… Температурата през нощта спадна, измъкнах се на сушата… Да ви кажа, бях отпуснат, капризен и прозрачен — прозрачен като кристално яйце. Мама бе излязла да ми купи… какво — не знаех, някоя от чудатите вещи, за които от време на време заламтявах с настървението на бременна жена, след което напълно ги забравях, но мама записваше тези desiderata8. Лежах отпуснат в постелята сред синкавите пластове здрач в стаята, таях у себе си невероятна яснота, както понякога между потъмнелите облаци се проточва далечна ивица лъчезарно бледо небе и там сякаш се виждат носът и плитчините на Бог знае какви отвъдни острови — и ако още малко насочиш към далнината своето леко око, ще различиш сякаш бляскава лодка, изтеглена върху влажния пясък, и отвеждащи още по-нататък дири от стъпки, пълни с ярка вода. Предполагам, че в онази минута съм достигнал висшата граница на човешкото здраве: мисълта ми се изплакна, гмурнала се в доскоро опасната, неземно чиста чернота; и ето, докато лежа неподвижно и дори не примижавам, виждам мислено как майка ми в палто от чинчила и с воалетка на точки се качва в шейната (винаги изглеждаща толкова малка в сравнение с огромния тлъст задник на руския кочияш от онова време), как шейната лети с мама, притиснала синкаво-пухкавия маншон към лицето си, как препуска двойката врани коне, покрити със синя мрежа. Улица след улица се разгръщат без всякакво усилие от моя страна, буци кафеен сняг блъскат по предната дъска на шейната. Ето че спира. Лакеят Василий скача от задното стъпало, едновременно откопчавайки мечата кожа, и мама забързано поема към магазина, чието название и витрина не успявам да огледам, тъй като в това време минава и я повиква (тя обаче вече е влязла) моят вуйчо и неин брат, та няколко крачки го придружавам неволно, като се мъча да зърна лицето на господина, с когото той разговаря, отдалечавайки се, но се сепвам, поемам обратно и бързо нахълтвам в магазина, а там мама вече плаща десет рубли за най-обикновен зелен молив марка „Фабер“, грижливо увит в кафява хартия от двамина продавачи и подаден на Василий, който внимателно го държи, следвайки мама към шейната, препускаща вече по тези и тези улици обратно към нашата къща; ето, вече се приближава до дома ни, но тук кристалното течение на моето ясновидство бива прекъснато от влизането на Ивона Ивановна, която ми носи купичка бульон с препечени залчета: бях толкова заслабнал, че ми трябва помощта й, за да седна в кревата; тя тупна възглавницата и постави пред мен напреки на живото одеяло специалната масичка с лилипутски крачета (открай време с лепкаво петно в югозападния си крайчец). Внезапно вратата се разтвори — влезе мама, усмихнато понесла като бойна секира дългия кафяв пакет. В него се оказа моливът марка „Фабер“, дълъг аршин и половина и съответно толкова дебел: рекламният гигант, окачен хоризонтално на витрината и случайно възбудил шантавата ми алчност. Сигурно още съм бил в блажено състояние, когато всяка чудатост слиза като полубог при нас, за да се смеси неусетно с неделната тълпа, защото в този миг никак не се изненадах от случилото се с мен, а само между другото отбелязах наум колко съм сбъркал за големината на предмета; но сетне, позаякнал, залепил пролуките с хляб, размишлявах със суеверно страдание за пристъпа на прозрение (впрочем така и неповторил се сетне), от който се срамувах толкова много, че не го споделих дори с Таня — и едва не се разплаках от смущение, когато, кажи-речи, при първото ми излизане пред нас се изпречи далечен роднина на мама, някой си Гайдуков, и тутакси й заяви: „А ние с вашия брат наскоро ви зърнахме пред Тройман.“
7