Долорес Редондо
Дар за бурята
Бастан #3
На Едуардо, като всичко, което правя.
На леля Àнхела
и на всички горди жени от
моето семейство,
които винаги са съумявали да
направят това,
което е било редно да направят.
И най-вече на Аинара.
Не съм в състояние да ти въздам
справедливост, но поне
ще помня името ти.
— За бога, Дориан, да паднем на колене
и да се питаме да си спомним
молитвата…
— Тези думи не означават нищо за
мен сега — отвърна Дориан.
„Портретът на Дориан Грей“, Оскар Уайлд[1]
Ако едно нещо си има име, значи,
съществува.
Народна поговорка от Бастàн, цитирана във
„Вещерство и вещици“ на Хосè Мигел
де Барандиарàн
Търся упование и го намирам в теб.
Всеки ден ни носи нещо ново.
Отвори съзнанието си за различен поглед,
всичко друго е без значение.
Nothing Else Matters, Metallica
1
Лампата върху шкафа разпръскваше в стаята топла розова светлина, която придобиваше други цветови нюанси, процеждайки се през абажура с изящно изрисувани феи. От етажерката цяла колекция от плюшени играчки наблюдаваше с блеснали очи натрапника, който мълчаливо изучаваше спокойното личице на спящото бебе. Заслушан внимателно в тихия говор от телевизора в съседната стая и хъркането на жената, задрямала на дивана под студеното сияние на екрана, той обходи с поглед спалнята, спирайки се на всяка подробност, очарован от мига, сякаш това щеше да му помогне да го направи свой, да го запомни завинаги, да го превърне в съкровище, на което вечно да се наслаждава. С някаква смесица от нетърпение и хладнокръвие запечата в съзнанието си нежните шарки на тапетите, снимките в рамка, чантата с памперси и дрешки на момиченцето и спря очи върху люлката. Обзе го чувство, близко до алкохолното опиянение, и усети, че му се повдига. Бебето спеше по гръб, облечено в плюшена пижамка и завито до кръста с юрганче на цветчета, което натрапникът отметна, за да го види цялото. То въздъхна насън и от розовите му устица потече тънка струйка слюнка, която описа влажна диря по бузката. Пухкавите ръчички, вдигнати от двете страни на главичката, потръпнаха леко, преди да застанат отново неподвижни. Натрапникът също въздъхна и за миг го заля вълна от нежност, за не повече от секунда, но достатъчно, за да го изпълни с доволство. Той взе плюшената играчка, седнала в долния край на люлката като мълчалив пазач, и почти почувства вниманието, с което някой я бе поставил там. Това беше бяло полярно мече с малки черни очички и издуто коремче, с неуместна червена панделка около врата, увиснала до задните му лапички. Натрапникът прокара нежно ръка по главата на играчката, усети мекотата ѝ, вдигна я към лицето си и зарови нос в пухкавата козина на коремчето, за да вдъхне сладостния аромат на нова и скъпа вещ.
Забеляза как сърцето му забива учестено, как кожата му овлажнява и се покрива обилно с пот. В изблик на гняв, отлепи ядосано мечето от лицето си и решително го постави върху носа и устата на бебето. После само натисна.
Ръчичките се размърдаха, стрелнаха се към небето, едно от пръстчетата на момиченцето докосна китката на натрапника, но миг по-късно детето сякаш потъна в дълбок възстановителен сън, мускулите се отпускаха, а дланите — морски звезди, отново паднаха върху чаршафите.
Натрапникът отлепи играчката и се втренчи в детето. Не се забелязваха следи от страдание, с изключение на малкото червено петънце на челото, между очичките, причинено вероятно от носа на мечето. Но личицето вече бе угаснало и чувството, че стои пред празен съд, се засили, когато отново поднесе играчката към носа си, за да вдъхне бебешкия аромат, сега вече обогатен с полъха на една отлетяла душа. Миришеше толкова хубаво и сладко, че очите му се наляха със сълзи. Въздъхна с благодарност, оправи панделката на мечето и отново го сложи да седне на мястото му в долния край на люлката.
Изведнъж се разбърза, осъзнал сякаш, че прекалено много се е захласнал. Обърна се само веднъж. Светлината на нощната лампа изтръгна състрадателен блясък от единайсетте чифта очи на останалите плюшени животинки, които го наблюдаваха с ужас от етажерката.