— Но, Амая, нали уж днес беше свободният ти ден…
— Ще си дойда при първа възможност, обещавам, и ще те компенсирам.
Не ѝ се стори особено убеден.
— Резервирал съм маса за вечеря…
— Ще се върна много по-рано, най-много до час.
Падуа вдигна веднага.
— Госпожо инспектор, как сте?
— Добър ден, добре съм. Видях обажданията ви и…
Гласът ѝ едва прикриваше нетърпението.
— Нямам новини, госпожо инспектор, звънях ви, защото днес сутринта разговарях с морските власти в Сан Себастиян и в Ла Рошел, Франция. Всички патрулни катери в Бискайския залив са получили съобщението и са изострили вниманието си.
Амая въздъхна и Падуа, изглежда, я чу от другия край на телефона.
— Госпожо инспектор, според граничната полиция, а и според мен самия един месец е достатъчно дълъг период, за да се появи тялото някъде по крайбрежието. Теченията биха могли да го завлекат навсякъде, но по-голяма е вероятността приливите да са го тласнали към Франция. Що се отнася до реката, има други варианти: да се е закачило някъде и да остане закотвено на дъното или пък придошлите от пороите води да са го отнесли на няколко мили навътре в морето и да са го зарили в някоя от характерните за Бискайския залив дълбоки бездни. Нерядко телата изобщо не се появяват, а като се има предвид колко вода изтече от изчезването на майка ви, би следвало да мислим и в тази посока. Един месец е много време.
— Благодаря, лейтенант — отвърна тя, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — Ако изскочи нещо ново…
— Ще ви звънна, бъдете спокойна.
Затвори и пусна телефона на дъното на джоба си, замислена над думите на Падуа. Един месец е много време в морето, един месец е много време за едно тяло. Вярваше ли, че морето винаги връща своите мъртъвци, или не?
Докато слушаше Падуа, разсеяно бе тръгнала към задния двор на къщата, за да избяга от неприятното хрущене на чакъла под краката ѝ пред входа. Бе проследила дирята, очертана от капчука по земята, и стигайки до ъгъла, спря на мястото, където се събираха двете стрехи. Усети движение зад гърба си и веднага позна възрастната жена, която бе видяла на снимките в стаята с бебето на ръце. Застанала до едно дърво в задния двор на чифлика, старицата като че ли говореше с някого, потупваше леко с пръсти кората на дървото и повтаряше едни и същи, едва доловими думи, отправени сякаш към невидим за Амая слушател. След като я погледа няколко секунди, жената усети присъствието ѝ и тръгна към нея.
— Едно време щяхме да я погребем тук — каза.
Амая кимна и сведе поглед към коравата земя, по която ясно личаха рисунките на капчука. Не знаеше какво да отговори, докато в съзнанието ѝ нахлуваха образи от погребалните ями на собственото ѝ семейство, останките от онази бебешка пелена сред разровения чернозем.
— Намирам го за по-милосърдно от това, да я захвърлим самичка в някое гробище или да я изгорим, както иска моята внучка… Не всичко модерно е по-хубаво. Преди никой не казваше на жените какво трябва да направят, може и да не сме успявали с някои неща, но с други, мисля, че добре се оправяхме. — Старицата говореше на испански, но по начина, по който подчертаваше р-тата, Амая предположи, че обикновено общува на баски. Типична ецеко андреа[3] от Бастан, една от онези несломими жени, пред чиито очи бе изтекъл цял един век, но все още имаха сили да станат сутрин, да завият косата си на кок, да сготвят яденето и да нахранят животните. По черната ѝ престилка още личаха прашните следи от просото, което бе носила както едно време. — Човек трябва да прави онова, което е редно да се прави.
Старицата се приближи, пристъпвайки неуверено със зелените си гумени ботуши, но Амая сдържа порива си да ѝ помогне, защото знаеше, че ще ѝ стане неприятно. Изчака неподвижно и когато жената стигна до нея, ѝ подаде ръка за поздрав.
— С кого разговаряхте? — попита, кимвайки към полето отзад.
— С пчелите.
Амая я погледна изненадано.
Erliak, erliak
Gaur il da etxeko nausiya
Erliak, erliak,
Eta bear da elizan argía.[4]
Спомни си, че е чувала тези стихчета и от леля си.
В Бастан, когато някой починел, стопанката излизала при кошерите на полето и чрез това магическо заклинание уведомявала пчелите за смъртта, приканвайки ги да произведат още восък за свещите, които трябвало да осветяват мъртвеца по време на бдението и на погребението. Говорело се, че производството на восък се утроявало.
4